Клифърд Саймък - Градът

— И казваш, че е хвърлил пръчка?

— Хвърли я с помощта на друга пръчка. Върза двата й края с връв, а после дръпна връвта и пръчката се огъна…

— Разбирам — каза Дженкинс. — Разбирам.

— Разбираш? Всичко ли разбра?

— Да — каза Дженкинс. — Това ми е известно. Говориш за лък и стрела.

В начина, по който произнесе тези думи, имаше нещо, което накара останалите трима да замълчат. Стаята отново стана голяма и пуста, а почукването на клона върху прозореца се превърна в далечен звук, в приглушен глас, който продължаваше да се оплаква без да очаква помощ.

— Лък и стрела? — обади се най-сетне Джошуа. — Какво представляват лъкът и стрелата?

Да, това е въпросът, помисли си Дженкинс. Какво представляваха лъкът и стрелата?

Представляваха началото на края. Виещата се пътека, превръщаща се в изпълнения с грохот друм на войната.

Представляваха едновременно играчка, оръжие и победа на човешката инженерна мисъл.

Представляваха първото леко помръдване на атомната бомба.

Представляваха символ на определен начин на живот.

Представляваха и редове от детска песен.

Отдавна забравени неща. Повторно усвоени неща.

Точно от това се страхувах.

Надигна се в стола и после бавно се изправи.

— Айкъбод, ще ми потрябва твоята помощ — каза Дженкинс.

— Разбира се. Само кажи какво желаеш.

— Трябва ми тялото. Искам да облека новото си тяло. Ще трябва първо да отвориш главата ми…

— Знам какво трябва да направя, Дженкинс — прекъсна го Айкъбод.

В гласа на Джошуа внезапно се прокрадна страх.

— Какво става, Дженкинс? Какво си решил да правиш?

— Ще отида при Мутантите — каза Дженкинс много бавно. — След всички тези години ще отида да ги помоля за помощ.

Сянката се спусна по хълма, като заобикаляше местата, осветени от процеждащите се през дърветата лунни лъчи. На лунна светлина блестеше, а не трябваше да бъде забелязана. Не трябваше да проваля ловуването на другите, които щяха да я последват.

Други, разбира се, щеше да има. Нямаше да нахълтат като порой, не ще и дума, всичко трябваше да бъде внимателно контролирано. Щяха да идват само по неколцина и то така разпръснати, че животът на този чудесен свят да не съобрази да бие тревога.

Биеше ли тревога, краят щеше скоро да настъпи.

Сянката се потопи в мрака, притискайки се към земята и се опита да разгадае тайните на нощта със своите гърчещи се, но изопнати нерви. Отсея познатите й импулси и ги свери с информацията, заложена в острия й като бръснач разум.

Някои импулси й бяха познати. Други — не. За съдържанието на трети можеше да се опита да се досети. Един от тях, обаче, определено издаваше ужас.

Сянката се притисна плътно върху земята и надигна грозната си глава. Изолира страничните сигнали и се съсредоточи върху това, което се бе заизкачвало по хълма.

Бяха две създания и двете различни. Мозъкът на сянката се изпълни с вой, който насмалко да достигне гърлото й. Гъвкавото й тяло се напрегна едновременно от очакване и от неведом ужас.

Надигна се от земята и, като продължаваше да се таи, се спусна по хълма, за да пресече пътя на двете изкачващи се същества.

Дженкинс отново бе млад. Млад, силен и пъргав. С пъргав ум и пъргаво тяло. Бе достатъчно пъргав, за да се движи без усилия по обрулените от вятъра и осветени от луната хълмове. Чуваше не само шепота на листата и ленивото чуруликане на птиците, но и много други неща.

Да, много други неща, призна пред себе си.

Тялото бе превъзходно. Не можеше да бъде одраскано дори с длето и не ръждясваше. Това обаче не бе всичко.

Никога не бях предполагал, че тялото може да бъде от такова значение. Никога не си бях давал сметка колко несъвършено и изхабено бе старото. По начало е било калпаво още при направата му, макар че тогава явно не са били в състояние да произвеждат по-хубави неща. Машиностроенето наистина бе напреднало много от онези дни.

Това бе дело на роботите, естествено. На дивите роботи. Кучетата бяха договорили направата на тялото с тях. Кучетата инак рядко си имаха взимане-даване с роботите. Между тях цареше разбирателство, не ще и дума, но то се дължеше само на това, че не си пречеха взаимно, нито пък проявяваха любопитство едни към други.

Зайче шавна в дупката си и Дженкинс усети шаването. Миеща се мечка бе излезла на разходка през нощта и Дженкинс узна за това. Усети хитростта и любопитството, таящи се в мозъка зад малките очички, които го наблюдаваха иззад лешниковия храст. Отляво пък, свила се под дърво, спеше кафява мечка и сънуваше. Сънят й бе сънят на лакомница и бе изпълнен с див мед, с риби, уловени при ручея и с мравки, облизани от долната част на камък.