Клифърд Саймък - Градът

Този разбойник никога не би си признал, че мисли така, но знам, че наистина мисли така. Смята, че не съм разбрал това, но аз го разбрах.

Не може да ме измами, каза си Дженкинс. Никой от тях не може да ме измами. Познавам ги открай време. Известно ми е какво осмисля живота им. Аз помогнах на Брюс Уебстър да измени първия от тях. Аз чух първата дума, произнесена от тях. Те може и да са забравили това, обаче аз не съм. Не съм забравил нито поглед, нито дума, нито жест.

Може би за тях е естествено да забравят. Извършиха велики неща. Почти не им се бърках и това бе най-разумното поведение. Постъпих точно така, както в онази отдавна изтекла нощ ми заръча Джон Уебстър. Точно поради същата причина той направи всичко необходимо, за да изолира град Женева. Именно Джон Уебстър направи това. Нямаше кой друг да го направи.

Той бе решил, че запечатва човешката раса, за да остави цялата земя на Кучетата. Забрави обаче едно нещо, каза си Дженкинс. Забрави за собствения си син и за малката група любители на лъка и стрелата, която реши една сутрин да си играе на пещерни хора — на пещерни мъже и жени.

И тази им игра се превърна в горчив факт, помисли си Дженкинс. Факт, проточил се близо хиляда години. Факт, прекратен едва след като ги открихме и върнахме у дома. У дома, в къщата на Уебстърови, където всичко някога започна.

Дженкинс отпусна глава, постави ръце върху скута си и започна бавно да се люлее. Люлеещият се стол пукаше, вятърът свиреше под стрехите, а някъде изхлопа прозорец. Камината говореше с изпълненото си със сажди гърло. Разказваше за други дни, за други хора и за други западни ветрове.

Миналото е безсмислено нещо, помисли си Дженкинс. Безсмислено, когато предстои толкова много работа. Когато съществуват толкова много проблеми, с които Кучетата още не са се сблъскали.

Да вземем например свръхнаселеността, нещо, което сме обсъждали надълго и нашироко. Появиха се прекалено много зайци, защото вълците и лисиците не ги убиват. Прекалено много елени, защото вълците и ягуарите не ядат еленско месо. Прекалено много язовци, прекалено много мишки, прекалено много диви котки. Прекалено много катерици, прекалено много таралежи, прекалено много мечки.

Достатъчно е да се забрани убийството и се появява твърде много живот. Достатъчно е да започнат да се лекуват болестите и нараняванията с помощта на подвижни медицински роботизирани екипи и се появява още повече живот. Хората отчитаха това, спомни си Дженкинс. Да, хората взимаха мерки за решаването на този проблем. Хората убиваха всичко, застанало по пътя им, не само животни, но и други хора.

Хората никога не бяха мечтали за велико единно животинско общество. Никога не бяха мечтали как язовци, борсуци и мечки ще тръгнат заедно по пътя на живота, като съгласуват действията си и си помагат взаимно, оставяйки на заден план естествените си различия.

Кучатата обаче бяха мечтали за това. И бяха осъществили мечтата си.

Също като в детска приказка, помисли си Дженкинс. Като в детските фантазии от миналите времена. Като в приказката, в която се разправяше за Лъва и Агнето, легнали един до друг. Също като в рисуван филм на Уолт Дисни, само дето филмът не звучеше убедително, тъй като бе направен в съответствие с философията на Човека.

Вратата изскърца и се отвори. Чуха се стъпки. Дженкинс се извърна в стола си.

— Привет, Джошуа, привет Айкъбод — каза. — Няма ли да влезете? Тъкмо си стоях тука и размишлявах.

— Минавахме оттук и видяхме, че свети — каза Джошуа.

— Размишлявах за светлините — каза Дженкинс. — Размишлявах за една нощ преди пет хиляди години. Джон Уебстър бе дошъл от Женева. Бе първият човек, посетил ни от столетия. Легна си на горния етаж, всички Кучета спяха, а аз реших да отида до прозореца и да погледна към реката. Нямаше светлини. Никакви светлини. Само мрак. Стоях до прозореца и си спомнях за дните, когато бе имало светлини. Зададох си въпроса дали ще доживея да видя отново светлини.

— Вече ги има — каза тихо Джошуа. — Тази нощ целия свят е осветен от светлини. Вече ги има дори в пещерите и бърлогите.

— Това ми е известно — каза Дженкинс. — Сега в това отношение е по-добре, отколкото бе преди.

Айкъбод прекоси с тромави крачки стаята и отиде при блестящото роботово тяло, поставено в ъгъла. Присегна и нежно докосна металното му туловище.

— Кучетата постъпиха много мило с мен, като ми подариха това тяло — каза Дженкинс. — Не биваше обаче да си дават този труд. И сегашното ми върши работа, стига да се позакърпи тук-там.