Клифърд Саймък - Градът

— Дали това ще е именно водачеството, което им е необходимо?

— Трудно ми е да отговоря.

Уебстър, легнал в мрака, усети как дланите му се изпотяват. Избърса ги в одеялата, които покриваха тялото му.

— Кажи ми истината — рече и гласът му бе мрачен. — Казваш, че хората биха могли да осигурят водачество. Хората обаче биха могли също така и да вземат всичко в свои ръце. Да обявят за безсмислени нещата, които вършат кучетата. Да заловят роботите и да използуват механическите им способности по стария и древен модел. Да подчинят както роботите, така и кучетата.

— Естествено — каза Дженкинс. — И едните, и другите някога бяха слуги. Хората обаче са мъдри и ще преценят най-добре какво трябва да се направи.

— Благодаря ти, Дженкинс — каза Уебстър. — Много ти благодаря.

Взря се в мрака и реши, че истината е изписана в него.

По пода все още имаше следи от стъпките му и острата миризма на прах изпълваше въздуха. Радиевата крушка продължаваше да мъждука над таблото, а превключвателят и циферблатите очакваха деня, когато отново щеше да настъпи потребност от тях.

Уебстър, застанал на вратата, усещаше как миризмата на влага, излъчвана от камъка, си пробива път през праха.

Защита, помисли си, вперил поглед в превключвателя. Защита. Нещо, което да не допуска други до теб. Устройство, готово да запечата даден район и да не допусне до него истинските и въображаемите оръжия на който и да е хипотетичен враг.

Устройството, недопускащо врага да влезе вътре, нямаше да допусне и защищаващият се да излезе навън. Не бе задължително, наистина, но все пак…

Прекоси стаята, застана пред превключвателя, протегна ръка, докосна го, бавно го размърда и си даде сметка, че е в състояние да се задейства.

Сетне бързо отдръпна ръка и лостчето се завърна на мястото си. Далеч изпод земята се разнесе глухото тихо бръмчене на работещи машини. Стрелките на циферблатите се раздвижиха и се отместиха от нулевите показания.

Уебстър повторно докосна превключвателя с колебаещи се пръсти и стрелките отново започнаха да пълзят под стъклото. С бърза и уверена ръка Уебстър завъртя ключа до край и стрелките на циферблатите бързо заеха крайно положение.

Рязко се извърна, излезе от подземието, затвори вратата зад себе си и се заизкачва по ронливите стъпала.

Дано да проработи, помисли си. Дано да проработи. Краката му ускориха ход и кръвта започна да пулсира в слепоочията му.

Дано да проработи!

Спомни си, че при докосването на превключвателя изпод земята се бе разнесъл шумът, издаван от включени машини. Следователно защитният механизъм или най-малкото, част от него, продължаваше да функционира.

Дори и да бе така, щеше ли да свърши работа? Какво щеше да стане, ако задържеше врага, но не успееше да задържи хората вътре?

Какво щеше да стане, ако…

Когато излезе на улицата видя, че небето се бе изменило. Сива светлина с металически оттенък бе закрила слънцето и градът бе потънал в здрач, отслабен донякъде единствено от автоматичното улично осветление. Лек повей на вятъра докосна лицето му.

Трошливата сива пепел от изгорените записки и от картата, която бе открил, все още лежаха в камината. Уебстър прекоси стаята, взе машата и старателно разбърка пепелта. Изключено бе да се разбере какво точно бе унищожил.

Готово, помисли си. Последното свидетелство изчезна, Без помощта на картата и на неговите познания за града, трупани мъчително цели двадесет години, никой нямаше да успее да открие тайното подземие с превключвателя и циферблатите, осветени от мъждукащата лампа.

Никой нямаше да успее да разбере какво точно се бе случило. Дори и да се досетеше, нямаше да бъде у верен в съмненията си. Дори и да постигнеше такава увереност, нямаше да може да направи нищо.

Преди хиляда години това нямаше да се получи. Преди хиляда години на хората бе достатъчно дори и едно най-общо подсказване, за да открият решение на всеки проблем.

Човекът обаче се бе променил. Бе изгубил старите знания и старите умения. Неговият разум се бе размекнал. Живееше от ден за ден и без ясна цел. Успя обаче да запази старите пороци, тези, които възприе като добродетели, за да се издигне в собствените си очи. Продължаваше непоколебимо да вярва, че нямаше друга раса освен неговата, че единствено неговият живот притежаваше някаква стойност. Продължаваше да живее потопен в удобния егоизъм, послужил му да се самообяви за господар на всичко съществуващо.

По улицата се раздаде шумът на тичащи крака. Уебстър се отдалечи от камината и застана пред високите тесни прозорци.