Клифърд Саймък - Градът

Уебстър понечи да стане от стола. Ебинизър насмалко не падна от скута му.

— Това не е вярно — извика Уебстър. — Синът ми…

Синът му живееше в гората и си играеше с лъкове и стрели. Играеше игри и се веселеше.

Хоби. Сара бе казала, че е хоби, преди да отиде на Хълма и да заспи за сто години.

Хоби, а не работа. Не начин на живот. Не потребност.

Хоби.

Изкуствено нещо. Нещо без начало и без край. Нещо, което човек можеше да престане да прави във всеки момент без някой да забележи.

Като например приготвянето на рецепти за различни видове напитки.

Като да се разхождаш в компанията на група побъркани роботи и да молиш хората да ти позволят да декорираш домовете им.

Като написването на история, от която никой не се интересува.

Като например да си играеш на индианец, на пещерен човек или на първооткривател и да се забавляваш с лъкове и стрели.

Като измислянето на столетни сънища за уморени от живота мъже и жени, стремящи се към нещо вълшебно.

Човекът в креслото бе вперил взор в нищото, разстилащо се пред очите му. В страшното и ужасяващо нищо, което го очакваше утре. И в следващото утре.

Разсеяно събра ръце и десният му палец докосна опакото на лявата му ръка.

Ебинизър се промъкна през едва осветената стая, положи предни лапи върху коляното на човека и го погледна в лицето.

— Ръката ли си нарани? — попита.

— Моля?

— Ръката ли си нарани? Виждам, че я разтриваш.

Уебстър отсечено се засмя.

— Не, просто имам брадавици — показа ги на кучето.

— Брадавици! Я виж ти! — каза Ебинизър. — Предполагам, че не ги искаш.

— Така е — Уебстър сякаш се поколеба. — Всъщност, наистина не ги искам. Все не ми оставаше време да се отърва от тях.

Ебинизър наведе нос и докосна с него опакото на ръката на Уебстър.

— Готово — каза победоносно.

— Какво?

— Погледни брадавиците — покани го Ебинизър. Една цепеница падна в огъня, Уебстър повдигна ръката си и успя да я огледа под лъчите на внезапно избухналата светлина.

Брадавиците ги нямаше. Кожата му бе чиста и гладка.

Дженкинс стоеше неподвижен в мрака и се вслушваше в безмълвието, в тихото сънливо безмълвие, предоставящо къщата на сенките, на полузабравените стъпки, на отдавна произнесените думи, на езиците, които шепнеха в стените и шумоляха в завесите.

Стигаше само да пожелае, и нощта му щеше да се превърне в ден. За това бе достатъчна само проста пренастройка на лещите му, обаче древният робот не пожела да промени зрението си. Харесваше му такова, каквото бе. Настъпваше часът за размисъл, прекрасният час, когато настоящето си отиваше, а миналото се завръщаше и оживяваше.

Останалите спяха, обаче Дженкинс не заспиваше. Роботите никога не спят. Бе прекарал две хиляди години в съзнание, бе бодърствувал денонощно цели двадесет века.

Това е много време, помисли си Дженкинс. Дори и за един робот. Още преди хората да заминат за Юпитер повечето стари роботи бяха деактивирали и изпратени на смърт и заменени от нови модели. Те приличаха повече на хора, бяха по-стройни и с по-угледен вид, имаха по-добра дикция и отговаряха по-бързо с металните си мозъци.

Дженкинс обаче оцеля, защото бе стар и верен слуга и без него домът на рода Уебстър нямаше да е това, което бе.

Те ме обичаха, каза си Дженкинс, и тези три думи го накараха да се почувствува уютно. Уютно в един свят, където вече нямаше много уют и където един слуга, превърнал се във вожд, копнееше да се превърне отново в слуга.

Застана пред прозореца и се вгледа в тъмните дъбове, растящи по склона на хълма. Пълен мрак. Никъде не се виждаше светлина. Бе имало времена, когато се виждаха светлини. Светлини, проблясващи като дружески лъчи в просторните земи отвъд реката.

Човеците обаче си бяха отишли и вече нямаше светлини. Роботите не се нуждаеха от светлини, тъй като можеха да виждат в мрака. Нещо, което бе в състояние да постигне и Дженкинс, стига да бе пожелал. Замъците на мутантите пък нощно време бяха толкова тъмни, колкото през деня бяха страшни.

Сега човекът се бе завърнал. Един човек. Бе дошъл, обаче вероятно нямаше да остане за дълго. Щеше да преспи няколко нощи в голямата господарска спалня на втория етаж и сетне да се завърне в Женева. Щеше да се поразходи из старата и забравена земя, да огледа земите отвъд реката, да се порови из книгите, подредени до стената на кабинета и да си тръгне.

Дженкинс се обърна. Би трябвало да проверя как се чувства, помисли си. Да разбера, дали има нужда от нещо. Може би трябва да му занеса едно питие, макар и да се боя, че уискито се е развалило. Хиляда години са твърде много време дори и за бутилка хубаво уиски.