Клифърд Саймък - Градът

— Ебинизър.

— И с какво се занимаваш, Ебинизър?

— Ослушвам се.

— Ослушваш се?

— Да, това ми е работата. Ослушвам се за коблита.

— И чуваш ли ги?

— Да. Понякога. Много не ме бива за това. През това време си мисля за зайци и не обръщам много внимание на други неща.

— Какви звуци издават коблитата?

— Различни. Някой път вървят, а друг път просто блъскат нещо. Понякога разговарят. Най-често обаче мислят.

— Виж, Ебинизър, не мога да разбера къде се намират тези коблита.

— Не се намират никъде. По-точно, никъде на тази земя — каза Ебинизър.

— Не разбирам.

— Представи си голяма къща — каза Ебинизър. — Голяма къща с много стаи. С врати между стаите. Ако си в една стая, можеш да чуеш този, който е в другата стая, но не можеш да отидеш при него.

— Можеш — каза Уебстър. — Стига само да отвориш вратата.

— Там е работата, че не можеш да отвориш вратата — каза Ебинизър. — Дори не знаеш за съществуването на врата. Мислиш си, че стаята, в която се намираш, е единствената стая в цялата къща. А и дори да знаеш за съществуването на врата, няма как да я отвориш.

— Ти сякаш говориш за други измерения.

Ебинизър смръщи чело и се замисли.

— Измерения. Тази дума не ми е известна. Обяснявам ти нещата така, както ни ги обясни Дженкинс. Каза, че всъщност не става дума за истински дом и истински стаи и че нещата, които чуваме, вероятно не приличат на нас.

Уебстър кимна с разбиране. Така трябваше да се действа. Спокойно, без да се бърза. Без да се объркват кучетата с големи думи. Нека първо си избистрят понятията, а после ще се открие необходимата научна терминология. Всъщност, би трябвало да се създаде нова терминология. Ето, вече бяха измислили нова дума — коблита. Коблита — нещата отвъд стената. Нещата, които човек чува, но не е в състояние да идентифицира. Обитателите на съседната стая.

Коблита.

Ако не се пазиш, ще те хванат коблитата.

Такава би била човешката реакция. Не можеш да разбереш нещо. Не можеш да го видиш. Не можеш да го пипнеш. Не можеш да го анализираш. Следователно, няма го. Следователно, не съществува. То е призрак, таласъм, кобли.

Коблитата ще те хванат, ако…

Така е по-просто. По-удобно. Страх ли те е? Да, обаче на светло забравяш за страха. Престава да те плаши или потиска. Ако направиш усилие на волята, ще си внушиш, че го няма. Превърни го в призрак или таласъм, и можеш да му се присмееш. На дневна светлина.

Топъл и влажен език облиза брадичката на Уебстър и Ебинизър се размърда от удоволствие.

— Харесваш ми — каза Ебинизър. — Дженкинс никога не ме е държал така. Никой не ме е държал така.

— Дженкинс е зает — каза Уебстър.

— Знам, че е зает — потвърди Ебинизър. — Записва си разни неща в един тефтер. Неща, които кучетата чуваме, когато се ослушваме и неща, които следва да правим.

— Чувал ли си нещо за рода на Уебстър? — попита човекът.

— Разбира се. Ние знаем всичко за тях. Ти си един от този род. Не знаехме, че негови представители са оцелели.

— Оцелели са — каза Уебстър. — Тук открай време живее един от тях. Дженкинс е един от представителите на рода.

— Не ни е казвал това.

— Не е искал да го каже.

Огънят бе угаснал и стаята бе тъмна. Умиращите пламъци чертаеха малки светлинки по стените и пода.

Имаше още нещо. Чуваха се леки шумоления и прошепвания, сякаш стените говореха. В стените на старата къща бяха вградени много живот и много спомени. Къщата бе просъществувала две хиляди години. Бе построена така, че да оцелее и оцеля. Бе построена, за да бъде дом и продължаваше да е дом. Надеждно място, което те обгръщаше с ръце, затопляше те и те приемаше като свой.

В мозъка му закънтяха стъпки. Стъпки от отдавнашни времена. Стъпки, затихнали преди векове. Стъпките на Уебстърови. На хората, вървяли тук преди мен. На онези, които са били обслужвани от Дженкинс от деня на раждането им до часа на смъртта им.

Историята. Историята бе тук. История, криеща се в завесите и спускаща се върху пода, таяща се в ъглите и наблюдаваща го от стените. Жива история, която човек може да почувствува с костите си, та и с гърба си, усещащ силата на погледите на отдавна умрели очи, гледащи те през нощта.

Още един Уебстър. Май много не чини. Май нищо не струва. Породата се е изчерпала. Вече не сме това, което сме били някога. Може би съм последният й представител.

Джон Уебстър се размърда.

— Не, не съм последният — каза. — Нали имам син?

Е, разликата не е голяма. Казва, че има син. Но едва ли струва много…