Клифърд Саймък - Градът

Нищо чудно пък да бе искала да изрази нещо друго, някакъв символ например. Нещо, което да отъждестви къщата с хората, които я бяха изградили.

Доближи се до картината, изправи се пред огъня и отметна глава назад. Забеляза чертите, направени от четката и осъзна, че от това разстояние картината приличаше по-малко на картина. Въпрос на техника, очевидно. Оттук се виждаха основните контури и нюанси, създадени от четката с цел да създадат илюзия.

Сигурност. Къщата бе стъпила здраво на земята и излъчваше сигурност. Самата земя също излъчваше сигурност. Същевременно цялата картина излъчваше строгост и упоритост в съчетание с известно отслабване на духа.

Тя бе седяла пред къщата цели дни, през които внимателно скицираше и рисуваше без да бърза. Понякога просто седеше пред къщата и я наблюдаваше без да върши нищо. Там имаше и кучета, и роботи, обаче тя не ги нарисува, тъй като я интересуваше само къщата. Тя бе една от малкото оцелели селски къщи. Повечето от другите, занемарени цели векове, се бяха срутили и бяха върнали земята на пустоша.

В тази къща обаче имаше много кучета и роботи. Един голям робот и много малки, бе казала тя.

Уебстър тогава не й обърна внимание. Бе зает с други работи.

Извърна се и отиде при бюрото си.

Странна работа, наистина. Кучета и роботи, които живеят заедно. Един представител на рода някога се бе занимавал с кучетата и се бе опитал да ги поведе по пътя на тяхна собствена култура, да създаде обща цивилизация на хората и кучетата.

В главата му се появиха късчета от спомени за легендите, които дълги години се бяха натрупали за дома на рода Уебстър; Бе имало робот на име Дженкинс, обслужвал рода от деня на неговото появяване. Бе имало и старец, седящ на двора в инвалидна количка и очакващ син, който така и не се завърнал. Бе имало и проклятие, тегнещо над къщата, заради това че там бяха лишили света от философията на Джувейн.

В един от ъглите на стаята се бе сгушил видеофонът, вече почти забравена мебел, тъй като много рядко се използуваше. Нямаше и нужда да се използува, тъй като целият свят се бе събрал тук, в град Женева.

Уебстър стана, тръгна към него, спря се и се замисли. Цифровите съчетания бяха записани в бележника, но къде бе той? По всяка вероятност, някъде в бюрото му.

Отиде при бюрото и започна да проверява съдържанието на чекмеджетата. Бе обхванат от възбуда и движенията му бяха нервни и резки, досущ като на териер, копаещ в търсене на кокал.

Старият робот Дженкинс почеса металната си брадичка с метални пръсти. Винаги правеше това, когато бе загрижен за нещо. Бе придобил този безсмислен и разкриващ раздразнение жест от дълго общуване с човешката раса.

Отново погледна малкото черно куче, седнало на пода до него.

— Значи, вълкът се е държал дружески и ти е предложил заека — каза Дженкинс.

Ебинизър възбудено се размърда.

— Бе един от тези, които нахранихме миналата зима. Един от глутницата, която дойде в дома и се опитахме да опитомим.

— Би ли го разпознал, ако го видиш?

Ебинизър кимна утвърдително.

— Усетих миризмата му и я запомних — каза той.

Шедоу провлече крака по пода.

— Виж, Дженкинс, няма ли да го накажеш? Трябваше да стои тук и да се ослушва, а той избяга. Излезе да гони зайци…

Гласът на Дженкинс стана строг.

— Ти заслужаваш наказание заради поведението си, Шедоу. Даден си на Ебинизър и би трябвало да си част от него. Ти не си личност. Ти си просто ръцете на Ебинизър. Ако той имаше ръце, нямаше да си му нужен. Ти не си негов наставник или негова съвест. Ти си просто негови ръце. Не забравяй това.

Шедоу раздразнено отново провлече крака.

— Ще избягам — рече.

— Ще се присъединиш към дивите роботи, така ли? — попита Дженкинс.

Шедоу кимна утвърдително.

— Те ще се зарадват на пристигането ми. Занимават се със сериозни неща и им трябват помощници.

— Веднага ще те претопят като старо желязо — каза му кисело Дженкинс. — Не притежаваш обучение или умения, които да те превърнат в един от тях.

След това се обърна към Ебинизър.

— Разполагаме и с други роботи — рече.

Ебинизър поклати глава.

— Нямам нищо против Шедоу. Мога да се справя с него. Познаваме се добре. Благодарение на него не съм ленив, винаги ме държи във форма.

— Добре — каза Дженкинс. — Щом ще бягате, бягайте заедно. Ако отново отидеш да преследваш зайци, Ебинизър и пак налетиш на този вълк, опитай се да го култивираш.

Лъчите на слънцето, процеждащи се през прозореца, изпълниха старата стая с топлотата на късна пролетна вечер.