Клифърд Саймък - Градът

„Машините продължиха да работят, обслужвани от роботите, които ги бяха обслужвали и преди, продължиха да произвеждат всичко, което бяха произвеждали дотогава.

Роботите работеха така, сякаш знаеха, че трудът бе тяхно задължение и право, продължиха да изпълняват всичко, за което бяха предназначени.

Машините и роботите продължиха да работят и да произвеждат блага, сякаш имаше хора, които да ги използуват. Сякаш на Земята все още имаше милиони хора, а не едва пет хиляди души.

Петте хиляди, останали на Земята по своя воля или изоставени, внезапно се превърнаха в господари на свят, настроен да обслужва милиони. Установиха, че са станали стопани на богатства и услуги, само до преди няколко месеца предназначени за милиони.

Нямаше правителство, а и не съществуваше нужда от него, тъй като всички престъпления и злоупотреби, които дотогава то предотвратяваше, сега бяха предотвратени от внезапното богатство, наследено от петте хиляди. Няма човек, който ще краде, когато може да си вземе каквото пожелае без да го обвинят в кражба. Няма човек, който да се кара със съседа си за имот, когато целият свят се е превърнал в имот, достъпен за всекиго. Правото на собственост само за нощ се превърна в безсмислена фраза в един свят, където за всички имаше достатъчно.

На насилствените престъпления в човешкото общество отдавна бе сложен край, а икономическият натиск бе отслабен до степен, при която правата на собственост бяха престанали да са фактор за неразбирателство, така че потребността от правителство изчезна. Нямаше такава потребност и поради това, че изчезнаха и много привични неща, присъщи на човека още от началото на търговията. Парите и обменът станаха безсмислени в един свят, в който, потрябваше ли ти нещо, бе достатъчно само да го вземеш или да го поискаш.

След стопанския натиск отслабна и натискът на общественото мнение. Хората престанаха да се съобразяват с правилата за поведение и с привичките, които и в следюпитерианския свят бяха имали отношение към общуването от търговско естество.

Религията, започнала да губи почва още преди столетия, сега напълно изчезна. Семейството, крепящо се върху традицията и върху икономическата потребност от човек, който да го храни, се разпадна. Мъжете и жените живееха заедно и прекъсваха връзката си когато пожелаеха. Не съществуваха пречки от икономическо и социално естество да не могат да правят това“.

Уебстър отново подреди мислите си и машината нежно замърка. Свали шапчицата си и препречете последния абзац.

Точно така, помисли си той, тук бяха корените на всичко. Ако семействата се бяха запазили… Ако Сара и аз не се бяхме разделили…

Отново разтри брадавиците върху опакото на ръката си. Любопитно е дали Том е взел нейното име или моето. Обикновено приемат фамилното име на майката. Аз го направих, преди майка ми да ме помоли да го променя. Каза, че на баща ми от това ще му стане приятно, а на нея й е все едно. Каза, че се гордее с неговото име и че аз съм единственото му дете. Тя си имаше и други.

Ако не се бяхме разделили, щеше да има смисъл да продължим да живеем. Ако не се бяхме разделили, Сара нямаше да избере Съня. Нямаше да лежи в анабиоза в резервоар, изпълнен с течност и с „шапчица за сън“ на главата.

Любопитно ми е какъв сън си е избрала, какъв чужд синтетичен живот е предпочела да изживее. Щеше ми се да я попитам, обаче не посмях. Пък и за такива работи не е прието да се пита.

Постави отново шапчицата на главата си и повторно подреди мислите си. Пишещата машина отново оживя:

„Човекът бе изумен. Обаче не за дълго. Човекът се опита да направи нещо. Обаче не за дълго.

Не бе възможно за петте хиляди да свършат работата на милионите, заминали за Юпитер, за да водят по-добър живот в неземни тела. Петте хиляди не притежаваха нито умението, нито мечтите, нито способностите, необходими за целта.

Започнаха да действуват и психологически фактори. Като например традициите, тегнещи като бреме върху разума на изоставените хора. Или джувейнизмът, принуждаващ ги да бъдат честни пред себе си и пред останалите и каращ ги най-сетне да си дадат сметка за безнадеждността на усилията им да извършат желаните от тях неща. И фалшивата заинатена смелост, насочена срещу това, от което петте хиляди най-много се нуждаеха.

Направеното от тях не можеше да се сравни с направеното преди тях и най-сетне те си дадоха сметка, че мечтата на милиони хора е прекалено голяма, за да бъде осъществяването й по силите на толкова малко хора.