Клифърд Саймък - Градът

Уебстър бавно се извърна и погледна следите, които краката му бяха оставили върху прашния под. Безмълвно и като стъпваше внимателно се върна по стъпките си, излезе от подземието, затвори масивната врата зад себе си и заключи бравата, която съхраняваше тайната й.

Главата му се изпълни с мисли, докато изкачваше виещото се стълбище. Вече мога да напиша моята история. Почти съм приключил записките си и знам как да го направя. Ще напиша нещо блестящо и изчерпателно, което ще бъде интересно на всеки, желаещ да го прочете.

Знаеше, обаче, че никой нямаше да го прочете. Никой нямаше да намери време или желание за това.

Уебстър се задържа доста дълго на широките мраморни стъпала пред дома си и огледа улицата. Красива улица, рече си. Най-красивата улица в цяла Женева. Украсен с дървета булевард, грижливо поддържани цветни лехи и тротоари, блестящи от чистота в резултат на старанието на неспирно работещите роботи.

На улицата нищо не помръдваше и това не бе странно.

Роботите отдавна бяха приключили работата си, а хората бяха малко.

От високо дърво се разнесе птича песен, изпълнена със слънце и цветя. Песен, бликаща от птичето гърло и излъчваща безпределна радост.

Спретната улица, дремеща под слънчевите лъчи и велик и горд град, изгубил своето предназначение. Бе редно тази улица да бъде изпълнена със смеещи се деца, с разхождащи се влюбени двойки и със старци, греещи се на припек. Бе редно този град, последният и единствен град па Земята, да бъде изпълнен с глъчка и деловитост.

Птицата пееше, човекът все така не се отместваше от стъпалата, а лалетата блажено се разклатиха от лекия благоуханен повей на вятъра.

Уебстър се извърна към вратата, отвори я и прекрачи прага.

Стаята бе тиха и някак си тържествена. С мекия си мокет и прозорците си от стъклопис наподобяваше катедрала. Старата дървесина излъчваше мекия блясък на годините, а среброто и бронзът бегло просвятваха под лъчите, идващи откъм тесните и високи прозорци. Над камината висеше голяма картина, излъчваща подтиснати цветове. Изобразяваше дом, построен на хълм. Къща, която бе пуснала корени в земята, върху която бе изградена и ревниво я притискаше. От комина на къщата излизаше дим. Тънка струйка дим, разнесена от вятъра и стелеща се върху сив и бурен небосвод.

Уебстър прекоси стаята и не чу звука на стъпките си. Килимите, рече си, именно тези килими задържат тишината. Рандъл искаше да ги подмени, но не му позволих и се радвам, че направих това. Човек винаги трябва да съхранява нещо старо. Нещо, на което да може да се опре. Нещо, което да възприема като наследство, завет и обещание.

Присегна към бюрото, натисна копче и се появи светлина. Отпусна се бавно в едно кресло и присегна към папката, пълна със записки. Разтвори я и погледна заглавната страница. „Изследване на функционалното развитие на град Женева“.

Смело заглавие. Излъчваше достойнство и ученост. Издаваше, че е бил положен много труд. Двадесетгодишен труд. Двадесет години ровене из стари архиви. Двадесет години четене и сравняване. Двадесет години оценки на тежестта на словото на предшествениците, на пресяване и отхвърляне на факти, на трасиране на живота не само на града, но и на хората. Нямаше възхваляване на герои, отсъстваха и легенди. Имаше единствено факти. А факти трудно се намираха.

Чу се шумолене. Не стъпки, а именно шумолене, звук, че някой приближава. Уебстър се обърна в креслото. Непосредствено извън кръга на светлината на настолната лампа се бе появил робот.

— Моля ви за извинение, господине, но бях длъжен да наруша спокойствието ви — каза роботът. — На плажа ви очаква госпожица Сара.

Уебстър бе леко изненадан.

— Госпожица Сара ли? Тя отдавна не е минавала насам.

— Така е, господине — потвърди роботът. — Денят, през който тя за последен път премина през тази врата, бе много отдавна.

— Благодаря ти, Оскар. Сега ще дойда. Ти ни поднеси напитки.

— Тя донесе собствени напитки, господине — каза Оскар. — Нещо, приготвено от господин Балънтри.

— Балънтри! — възкликна Уебстър. — Дано да не е отрова.

— Проверих това — каза Оскар. — Тя вече пи от тях и нищо й няма.

Уебстър стана от креслото, прекоси стаята и тръгна по коридора. Отвори врата и чу шума на вълни. Примига под светлината, обливаща горещия пясъчен плаж, простиращ се като права бяла линия до двата края на хоризонта. Синият цвят на океана пред очите му бе донякъде размит от слънцето, а целостта на водната площ се нарушаваше от бели пенести вълни.