Клифърд Саймък - Градът

— Погледни! — извика Ебинизър и вълкът изчезна. Видяха се само контурите на сива сянка, разтваряща се сред дърветата, сянка, изчезваща в гората.

— Прибра си го! — възкликна сърдито Шедоу. — Този проклетник…

— Но преди това ми го предложи — рече тържествено Ебинизър. — Бе обаче така гладен, че не успя да се удържи. Стори нещо, което нито един вълк не бе сторвал досега. За миг се превърна в нещо повече от животно.

— Много великодушен, няма що — отсече Шедоу.

Ебинизър поклати глава.

— Изпитваше срам, когато си го прибра. Махна с опашка. С това искаше да ми обясни, че е много гладен и месото му е необходимо. Че му трябва повече, отколкото на мен.

Кучето огледа зелените пътеки на красивата гора и подуши разлагащите се листа. Почувствува уханието на папрат и горски цветя, острата миризма на никнещите листа, всички аромати на гората в началото на пролетта.

— Може би някой ден… — започна.

— Знам, знам — прекъсна го Шедоу. — Може би някой ден и вълците ще се цивилизоват. И зайците, и катеричките, и всички живи същества. Кучетата понякога се занимавате с такива измишльотини…

— Става дума не за измишльотини, а за мечти — поправи го Ебинизър. — Хората също са обичали да мечтаят. Седяли са около огъня и са си представяли разни неща. Благодарение на това сме се появили и ние. Измислил ни човек на име Уебстър. Заел се с нас. Подобрил гърлата ни, за да можем да говорим. Поставил ни контактни лещи, за да можем да четем. После…

— Да, знам. Голяма полза извлекли хората от тези мечтания, няма що — каза сърдито Шедоу.

Това си е самата истина, помисли си Ебинизър. Вече не останаха много хора Останаха само мутантите, които се крият в своите кули и се занимават с нещо неизвестно. Остана и малка колония от истински хора, които живеят в Женева Останалите отдавна заминаха за Юпитер и се превърнаха в нечовешки същества.

Бавно и с вече провиснала опашка Ебинизър се обърна и тръгна обратно по пътеката.

Жалко за зайчето, помисли си. Бе наистина много мило и бягаше много умело. Не бе и уплашено. Бях го гонил много пъти и то знаеше, че не мога да го настигна.

Въпреки това, не успя да намери в себе си сили да укори вълка. За него заякът не бе просто животинче, което можеш да преследваш само за удоволствие. Вълците не разполагаха със стада, осигуряващи им месо и мляко, нито пък с ниви, засети с пшеницата, от която се произвеждаха кучешки бисквити.

— Знам какво трябва да направя — промърмори сърдитият Шедоу, вървящ по петите му. — Ще кажа на Дженкинс, че ти избяга. Добре знаеш, че през това време от теб се очакваше да слушаш.

Ебинизър не каза нищо и продължи да върви по пътеката. Знаеше, че Шедоу бе прав. Вместо да преследва зайци, в това време трябваше да седи в дома на Уебстър и да се ослушва. Да се опита да долови нещата, до които имаше достъп. Не само звуците, но и уханията и присъствието на нещо, което бе наблизо. Когато си застанал до стена и се вслушваш в нещата, които стават от другата й страна, ти ги чуваш. Само дето понякога звуците са съвсем тихи и приглушени, струват ти се далечни и са трудни за долавяне. Още по-трудно е да се разберат.

Това е животинското начало, което се обажда в мен, помисли си Ебинизър. Това е старото куче, което се чеше, когато го хапят бълхи, гризе кокали и рови дупки в търсене на къртици. Именно то ме изпраща да преследвам зайци във времето, когато би трябвало да се ослушвам. То ме кара да се разхождам из гората в часовете, когато би трябвало да чета старите книги, наредени по рафтовете на стената на кабинета.

Всичко стана твърде бързо, каза си. Появихме се твърде бързо. Наложи ни се да се появим прекалено бързо.

На Човека са му били нужни хилядолетия, за да превърне ръмженето си в зачатъци на членоразделна реч. Хилядолетия, за да открие огъня. Хилядолетия, за да открие лъка и стрелата. Хилядолетия, за да се научи да обработва земята и прибира реколтата. Хилядолетия, за да се пресели от пещерата в дом, изграден от самия него.

Ние пък само след малко повече от хиляда години от деня, когато се научихме да говорим, започнахме да се оправяме сами, ако изключим Дженкинс.

Гората започна да става по-рядка. Възлестите дъбове, растящи по склона на хълма, наподобяваха заблудили се прегърбени старци.

Домът на хълма бе ниска сграда, притиснала се в земята и сякаш вкоренила се в нея. От старост бе придобил цвета на нещата, които го обграждаха. Цвета на трева, цветя и дървета, цвета на небето, вятъра и времето. Бе дом, изграден от хора, които така бяха обичали него и обкръжаващата го среда, както днес ги обичаха кучетата. Бе изграден от превърнал се в легенда род, чиито представители, живяли и умирали в него, бяха оставили в столетията следа, подобна на тази на метеор. От хора, дарили сенките си на преданията, които днес се разказваха около горящото огнище през бурните нощи, когато вятърът виеше под покрива. Предания за Брюс Уебстър и за първото куче Натаниел. За човека на име Грант, заръчал на Натаниел да поеме щафетата. За друг човек, опитал се да достигне звездите и за стареца, който бе очаквал неговото завръщане, излязъл с инвалидната си количка на ливадата. Предания за страшните мутанти, които кучетата бяха следяли дълги години.