Клифърд Саймък - Градът

Колкото и странно да изглежда, именно в това предание Тайг открива най-силни доводи в полза на действителното съществуване на Човешката раса. Именно тук, отбелязва той, откриваме свидетелства, че Кучетата отдавна са си разказвали тези предания пред горящия огън и са обсъждали съдбата на Човеците, погребани в Женева или заминали за Юпитер. Именно тук според него ни се разказва за първия допир на Кучетата със световете на коблитата и за първите им стъпки към създаването на животинско братство.

Според него пак тук срещаме свидетелства, че Хората са представлявали друга раса, извървяла част от културния си път заедно с Кучетата. Според Тайг не можем да твърдим с увереност, че именно катастрофата, описана в това предание, в действителност е причинила края на Човека. Той допуска, че през изминалите векове преданието е било разкрасено, преди да достигне до нас в сегашния си вид. Твърди, че то съвсем ясно доказва, че Човешката раса е била сполетяна от някаква катастрофа.

От друга страна, Роувър не приема твърденията на Тайг и смята, че в това предание разказвачът довежда до логически завършек заключенията си относно културата на Човека. Роувър смята, че без широта на целите и поддържането на стабилност нито една култура не може да оцелее и че това е поуката, която трябва да извлечем от преданието.

В него към Човека се проявява известна симпатия, която отсъствува във всички останали предания. Показан е като самотно и достойно за съжаление и същевременно в известен смисъл славно същество. Приема се, че му е присъщо да направи величествен жест, да направи саможертва, с която да заплати цената за своето обожествяване.

При все това, в преклонението на Ебинизър към него има смущаващи неща, превърнали се в източник на ожесточени спорове между изследователите на легендата.

В книгата си „Митът за Човека“ Баунс задава следния въпрос: Ако Човекът бе избрал различен път, щеше ли след време да постигне величие като това на Кучетата?

Възможно е много от читателите на легендата вече да са престанали да си задават този въпрос.

Заекът се скри зад един храст и малкото черно куче стремглаво го последва. След това заби пети в земята и закова на място. На пътеката се бе появил вълк. Между челюстите му се поклащаше потрепващото и кървящо тяло на заека.

Ебинизър не помръдна и продължи да диша тежко, изплезил дълъг червен език. От гледката започна леко да му се гади.

Такова мило зайче!

Чуха се бързи стъпки, на пътеката се появи Шедоу и застина до Ебинизър.

Вълкът премести поглед от кучето върху малкия робот и след това отново върху кучето. Жълтият блясък на дивото бавно угасна в очите му.

— Не биваше да правиш това, Вълчо — каза тихо Ебинизър. — Зайчето знаеше, че няма да му сторя зло и възприе всичко като игра. Налетя обаче на теб и ти го разкъса.

— Безсмислено е да му говориш — изсъска Шедоу с края на устата си. — Не разбира и дума от това, което му казваш. Нищо чудно да му се прииска да лапне и теб.

— Докато си с мен, няма да го направи — отвърна Ебинизър. — Пък и той ме познава още от миналата зима. Член е на глутницата, която нахранихме.

Вълкът направи няколко бавни и предпазливи крачки напред, докато се озова на две стъпки от малкото куче. След това бавно и внимателно положи заека на земята и го подтикна напред с муцуна.

— Та той ти го предлага! — каза с едва доловим гласец Шедоу.

— Знам — каза спокойно Ебинизър. — Казах ти, че ни помни. Миналата година му измръзна едното ухо и Дженкинс го излекува.

Кучето направи крачка напред с протегната муцуна, като махаше с опашка. Вълкът мигновено застина, след това наведе грозната си глава и го подуши. За секунда носовете им почти се докоснаха, след което вълкът отстъпи.

— Да се махаме по-бързо оттук — каза Шедоу. — Ти тръгни по пътеката, а пък аз ще те прикривам. Осмели ли се да направи нещо…

— Няма да направи нищо — отсече Ебинизър. — Той е наш приятел. Не е виновен за това, което се случи със зайчето. Не разбира какво прави. Такъв е начинът му на живот. Възприема зайчето само като парче месо.

Такива някога сме били и ние, помисли си. И ние сме били същите до момента, когато първото куче за пръв път е седнало до човек, разположил се до огъня пред пещерата, че и доста време след това. Дори и днес един заек…

Като се придвижи бавно напред, едва ли не сякаш се извиняваше, вълкът отново захапа заека. При това опашката му потрепна, почти като на куче.