Клифърд Саймък - Градът

Днес хората си бяха заминали, родът се бе превърнал само в име и кучетата бяха поели щафетата, така, както някога Грант бе заръчал на Натаниел.

„Все едно, че вие сте вече хората. Все едно, че кучетата са вече хора.“ Тази заръка бе запомнена цели десет века и сега часът за изпълнението й бе настъпил.

Когато хората напуснаха къщата, в нея дойдоха кучетата. Напуснаха и най-отдалечените краища на земята и се събраха в мястото, където някога първото куче бе произнесло първата дума. Където някога първото куче бе прочело първия ред печатано слово. Завърнаха се в дома на Уебстър, където много отдавна един човек бе мечтал за цивилизация, в която хората и кучетата щяха да се придвижват през вековете, хванати ръка за лапа.

Стараем се, каза Ебинизър, сякаш разговаряше с някого. Продължаваме да се стараем.

Откъм другата страна на хълма се разнесе дрънчене на звънци, последвано от трескав лай. Палетата докарваха кравите за следобедното доене.

Подземието бе запълнено с прах, трупал се векове. Сив ситен прах, който не бе извънземен, а част от самото място. Частта, умряла с преминаването на годините.

Джон Уебстър усети киселата миризма на праха във влажното помещение. Безмълвието изпълни главата му като песен. Над таблото сияеше с мътна светлина радиева крушка и осветяваше превключвател и половин дузина циферблати.

Като внимаваше да не смути дремещата тишина, Уебстър тихо се придвижи напред, приведен от тежестта на времето, спускаща се от тавана. Присегна и докосна с пръст превключвателя, сякаш допускаше, че може би не е там, сякаш му бе потребно да усети неговия натиск върху пръста си, за да се увери, че е там.

Беше там. Циферблатите с единичната лампа над тях също бяха там. Всичко беше там и нямаше нищо друго. В това малко и голо помещение нямаше нищо друго. Точно, както бе описано върху старата карта. Джон Уебстър поклати глава и се замисли. Трябваше да съобразя, че ще е тук. Картата бе права. Картата си спомни това, която трябваше да си спомни. Ние обаче го бяхме забравили. Или го бяхме забравили, или никога не го бяхме знаяли, или пък никога не ни бе интересувало. По всяка вероятност вярно бе последното. Не ги бе интересувало.

Възможно бе за съществуването на това подземие да знаят съвсем малко хора. Може би така и бе редно. Това, че никога не е било използувано, нямаше отношение към тайната. Може би някой ден…

Погледна таблото и се замисли. Бавно присегна към него и сетне рязко отдръпна ръка. По добре не, каза си, по-добре не. В картата не бе посочено каква е функцията на подземието и не бе обяснена механиката на превключвателя.

„Защита“, бе писано в картата, и нищо повече.

Точно така, защита. Разбира се, че в онези дни отпреди хиляда години защитата е била нещо необходимо. Защита, която може би никога е нямало да бъде потребна, но която все пак е трябвало да съществува. Защита, опазваща хората от несигурността. Братството между хората тогава е било нещо неустойчиво, което е могло да бъде изхвърлено от релсите си само от една непредпазлива дума или действие. Дори и след десет века мир спомените за войната са били нещо реално. Нещо, присъствуващо в умовете на Световния комитет. Нещо, което е можело да се повтори и е трябвало да бъде предотвратено.

Уебстър, застинал неподвижно, се вслушваше в пулса на историята, чието сърце туптеше в стаята. История, която бе вървяла по своето течение и бе свършила. История, която бе стигнала до задънена улица. Досущ като поток, влял се в застоялото блато на няколкостотин човешки живота и неспособен да продължи устрема си поради отсъствието на човешки усилия и човешки постижения.

Протегна ръка и подпря длан на стената. Почувства влажния студ. Почувствува тихото стичане на праха под дланта му.

Основите на империя, помисли си. Подземието на империя. Крайъгълният камък на сграда, гордо извисяваща се над повърхността. Велика сграда, в която някога се бяха обсъждали делата на една Слънчева система. Тази империя бе царство не на завоеванията, а на хармоничните човешки отношения, основани върху взаимното уважение, търпимостта и разбирателството.

Седалище на човешко управление, чиято увереност се крепеше и върху съзнанието, че е осигурена надлежната и несъкрушима защита. Така е, трябвало е да бъде надлежна и несъкрушима, иначе е щяла да бъде безсмислена. В онези времена хората не са рискували и не са пренебрегвали никаква опасност. Преминали през жестока школа, са знаели как да се ориентират.