Клифърд Саймък - Градът

— Прекалено сме богати — каза Уебстър. — От всичко имаме по много. Разполагаме с всичко и с нищо. След като човечеството замина за Юпитер, малцината, останали тук, наследиха Земята, която изведнъж се оказа прекалено голяма за тях. Не можаха да се справят с нея. Не успяха да я поставят под свой контрол. Мислеха, че я притежават, обаче всъщност те се оказаха притежаваните. Притежавани и смазани от нещата, които си бяха отишли.

Тя протегна ръка и докосна неговата.

— Бедни ми Джон — каза тя.

— Не можем да продължаваме да си затваряме очите — каза той. — Някой ден някой от нас трябва да погледне истината в очите и да започне всичко отначало. От нула.

— Аз…

— Да, Сара, какво има?

— Дойдох, за да се сбогувам с теб.

— Да се сбогуваш?

— Да. Ще потъна в Сън.

Ужасен, той рязко се изправи.

— Не, Сара, няма да направиш това!

Тя се засмя и смехът й бе пресилен.

— Защо не ме придружиш, Джон? Това ще ни отнеме само няколкостотин години. Може би всичко ще бъде различно, когато се събудим.

— Това, че никой не е проявил интерес към картините ти, не е причина…

— Ти вече го каза преди малко, Джон. Живеем само с илюзии. Знам, че е така и друго решение не ми дойде на ум.

— Сънят също е илюзия.

— Така е, обаче ти не го съзнаваш. Струва ти се, че е истински. Нямаш задръжки и нямаш страхове, ако изключим съзнателно планираните. Сънят е естествен, Джон. По-естествен от живота. Отидох в Храма и там ми обясниха всичко.

— А когато се събудиш?

— Когато се събудиш, ще си се приспособил. Ще бъдеш нагоден към живота на която и да е ера, в която се събудиш. Сякаш вечно си го живял. Нищо чудно това да е нещо по-добро. Кой може да знае? Дано да е нещо по-добро.

— Няма да е нещо по-добро — каза й мрачно Джон. — Освен ако някой измисли нещо. Хората, които бързат да се укрият в Съня, нямат достатъчно воля, за да се раздвижат.

Тя се отпусна в стола си и той се засрами.

— Извинявай, Сара. Нямах пред вид теб. Нямах пред вид конкретно никого. Имах пред вид всички ни.

Палмите започнаха да нашепват нещо, а малките локвички вода, донесена от прилива, заблестяха на слънцето.

— Не смятам да те разубеждавам — каза Уебстър. — Ти очевидно вече си размишлявала за това и знаеш какво искаш.

Човешката раса не винаги се е държала така, помисли си той. Преди хиляда година по такива въпроси хората щяха да спорят. Появи се обаче джувейнизмът и сложи край на всички дребнави караници. Джувейнизмът сложи край на много неща.

— Винаги съм си мислила, че ако бяхме останали заедно… — започна нежно Сара.

Той я прекъсна с нетърпелив жест.

— И това е едно от нещата, които изгубихме. Още едно от нещата, от които човекът неразумно се лиши. Само си помисли от колко много неща се лишихме: от семейни връзки и от работата си, от труда си и от целите си.

След това я погледна в очите.

— Сара, ако желаеш да се завърнеш…

Тя поклати глава.

— Безсмислено е, Джон. Изминаха толкова много години…

Той кимна с разбиране. Бе безсмислено да отрича. Тя стана и му подаде ръка.

— Ако някога и ти решиш да избереш Съня, провери моята дата. Ще поискам да ти запазят място до мен.

— Не вярвам, че ще го направя — отговори й.

— В такъв случай, довиждане, Джон.

— Почакай малко, Сара! Ти не ми каза и дума за нашия син. Едно време се срещахме често с него, обаче…

Тя се засмя.

— Том вече е почти възрастен човек, Джон. И това е най-странното. Той…

— Отдавна не съм го виждал — повтори Уебстър.

— Това не трябва да те учудва. Рядко се задържа в града. Хобито му е нещо, което вероятно е наследил от теб, предполагам. Сега е нещо като първооткривател, друга дума не ми идва на ум.

— Имаш пред вид някакво изследване? Нещо необичайно?

— Необичайно е, но не е изследване. Живее в гората заедно с няколко свои приятели. Носят си само малко сол, лъкове и стрели… Да, наистина е странно — призна Сара. — Обаче му е много забавно. Твърди, че научава нещо. И изглежда много здрав. Заприличал е на вълк. Силен, строен и с увереност в погледа.

След това стана и си тръгна.

— Ще те изпратя до изхода — каза Уебстър.

Тя поклати глава.

— Бих предпочела да не го правиш.

— Забрави си каната.

— Задръж я, Джон. Там, където отивам, няма да ми трябва.

Уебстър постави на главата си пластмасовата „мислеща шапчица“, и натисна превключвателя на пишещата машина върху бюрото му.

Глава двадесет и шеста, помисли си. Машината затрака и написа „Глава XXVI“.

Уебстър подреди мислите си, припомни си фактите, определи последователността на тяхното излагане и започна работа. Пишещата машина забръмча, затрака и продължи своята дейност: