Клифърд Саймък - Градът

Докато нагаждаше зрението си към ярката слънчева светлина чу как пясъкът хрущи под краката му.

Видя, че Сара се бе разположила върху един от светлите брезентови плажни столове под палмите. До него имаше кана с пастелна, съвсем дамска окраска.

Въздухът ухаеше на сол, а бризът, веещ откъм водата, разхлаждаше горещия летен въздух.

Жената чу неговото доближаване, изправи се и го зачака с протегнати ръце. Той ускори ход, стисна ги и я погледна.

— Не си остаряла дори с минута — каза й. — Толкова си красива, колкото и в първия ден, когато те видях.

Тя му се усмихна с разбиращ поглед.

— И ти, Джон, не си се изменил. Само дето слепоочията ти са малко посребрели. Станал си малко по-представителен и толкоз.

— Вече съм почти на шестдесет години, Сара — засмя се той. — Наближавам средната възраст.

— Донесох ти нещо — каза Сара. — Един от последните шедьоври на Балънтри. Ще съкрати годините ти наполовина.

Той изръмжа.

— Чудя се как Балънтри не е изтровил още половината Женева със своите напитки.

— Тази наистина си я бива.

Това бе истина. Течността вървеше леко и имаше странен привкус, наполовина металически, наполовина предизвикващ екстаз.

Уебстър доближи стол към този на Сара, седна и я погледна.

— Това място е много приятно — каза Сара. — Дело е на Рандъл, нали?

Уебстър кимна утвърдително. — Бе му толкова забавно, че едва не се наложи да го прогоня с тояга. Колкото до роботите му, по-смахнати са от него.

— Обаче умее да създава прекрасни неща. Направи за Куентин марсианска стая, която е наистина неземна.

— Знам — каза Уебстър. — Бе решил и за мен да направи нещо подобно. Камера в дълбокия космос, според него много подходяща за размишления. Разсърди ми се, когато му отказах.

Разтри опакото на лявата си ръка с десния си палец, без да откъсва поглед от синевата над океана. Сара се наведе и отмести палеца му.

— Все още имаш брадавици — каза тя.

Той се усмихна.

— Да. Можех да ги отстраня, обаче все не ми стигаше време. Предполагам, че съм бил много зает. Вече свикнах с тях и започнах да ги възприемам като част от себе си.

Тя остави палеца му и той продължи разсеяно да разтрива брадавиците.

— Наистина бе много зает — каза му тя. — Отдавна не те бях виждала. Как върви книгата?

— Вече съм готов да я напиша — отговори Уебстър. — Започнах да разпределям съдържанието по глави. Днес отново проверих нещо, в което трябваше да съм съвсем сигурен. Под старата сграда на Слънчевата администрация има някаква защитна система. Намира се в контролна стая. Натискаш един лост, и…

— И какво?

— Не знам — отвърна Уебстър. — Навярно е нещо впечатляващо. Би било редно да се опитам да разбера какво е, но не ми стигат сили за това. Вече двадесет години се ровя из прахуляците и това взе да ми поомръзва.

— Изглеждаш разочарован, Джон. Уморен. Не би трябвало да изпитваш умора. Нямаш причини за това. Би следвало да се чувствуваш добре. Искаш ли още една чаша?

Той поклати глава.

— Не, Сара, благодаря. Не съм в настроение. Страх ме е, Сара. Страх ме е.

— Изпитваш страх?

— Да, от това помещение — отвърна Уебстър. — От илюзиите. От огледалата, създаващи усещане за разстояние. От вентилаторите, прекарващи въздуха през солена струя. От помпите, които създават вълни. От синтетичното слънце. От това, че ако то не ми харесва, достатъчно ще е да натисна една ръчка и ще бъде заменено от луна.

— От илюзиите — повтори Сара.

— Да, от тях. Само те са ни останали. Не ни останаха истинска работа и истински занимания. Не ни остана нищо, което да си заслужава да работим за него. Не ни остана място, където да отидем. Цели двадесет години работих над една книга, която никой няма да прочете. От хората не се иска нищо друго, освен да заделят време за прочитането й, обаче няма да го направят. Все едно им е. От тях се иска само да дойдат при мен и да ми поискат копие. А и да не дойдат, с удоволствие бих отишъл да я занеса лично на някого, който би желал да я прочете. Никой обаче няма да го направи. И моята книга ще се озове върху лавицата, за да прави компания на останалите книги. И какво ще получа аз от всичко това? На какво съм посветил двадесет години труд, двадесет години самозалъгване и двадесет години отклоняване от нормалното?

— Разбирам те — каза тихо Сара. — Последните ми три картини…

Той я стрелна с поглед.

— Виж, Сара…

Тя поклати глава.

— Не, Джон. Никой не прояви интерес към тях. Старомодни са. Натурализмът е вече изживян етап. Сега е на мода импресионизмът…