Клифърд Саймък - Градът

Животът не бе лош. За какво да се тревожат? Имаше храна, дрехи и жилища за всички. Имаше компания, разкош и забавления за всички. Имаше всичко, което можеше да се пожелае.

Човекът престана да полага усилия за каквото и да е. Човекът започна да се забавлява. Човешките постижения се превърнаха в нулев фактор, а човешкият живот — в безсмислен рай“.

Уебстър отново свали шапчицата, натисна превключвателя и изключи машината.

Дано да се намери поне един човек да прочете книгата, след като я напиша, помисли си. Дано някой да я прочете и разбере. Дано някой проумее накъде отива човешкият живот.

Бих могъл да им разкажа това, разбира се. Бих могъл да излеза от къщи, да ги пресрещна и да ги задържа един по един, докато разкажа на всичките какво мисля. А и те ще ме разберат, ще ме разберат благодарение на джувейнизма Обаче няма да ми обърнат внимание. Ще тикнат думите ми някъде в задната част на мозъците си за евентуално бъдещо ползване, но няма да си направят труда някога да ги измъкнат оттам.

Ще продължат да се занимават с глупостите, на които са посветили времето си сега и ще се отдават на безсмислените хобита, които имат като заместител на труда. Рандъл и свитата му от смахнати роботи ще продължат да се разхождат из квартала и да молят хората да им позволят да преустроят техните домове. Балънтри ще продължава да заделя часове за измислянето на нови алкохолни смеси. Да не забравя, Джон Уебстър ще задели още двадесет години за разравянето на историята на един-единствен град.

Чу се открехването на врата и Уебстър се извърна. В стаята с тихи котешки стъпки влезе робот.

— Какво има, Оскар?

Роботът спря. Уебстър се вгледа в неясния му силует, едва очертаващ се в слабо осветената стая.

— Време е за вечеря, господине. Дойдох да видя дали…

— Приготви каквото намериш за добре — каза Уебстър. — Да не забравя, Оскар, наклади камината.

— Камината вече е готова, господине.

Оскар прекоси стаята и се приведе над камината. В ръката му проблясна пламък и съчките се запалиха.

Уебстър, присвил се в креслото си, се вгледа в пламъците, които започнаха да облизват цепениците. Чу началния лек съсък и пукот на запалената дървесина и усети как камината започва да засмуква въздуха.

— Красиво е, господине — каза Оскар.

— И на теб ли ти харесва?

— Да, господине.

— Това може би се дължи на родовата ти памет — каза със сериозен глас Уебстър. — Може би те кара да си спомняш за леярната, където си създаден.

— Така ли мислите, господине? — попита Оскар.

— Не, разбира се, шегувах се. Анахронизми, това сме ние двамата с теб. Днес не са много хората, които палят камината си. Не изпитват необходимост от това. Все пак, в огъня има нещо особено. Нещо, което пречиства и успокоява.

Отправи поглед към картината над камината, сега осветена от горящите дърва. Оскар забеляза накъде гледа.

— Съжалявам за госпожица Сара, господине.

Уебстър поклати глава.

— Няма защо, Оскар. Тя желаеше това. Прекратяваш един живот и започваш друг. Ще лежи в Храма и ще спи години, през които ще живее друг живот. Този й живот, Оскар, определено ще бъде щастлив. Защото така го е планирала.

Спомените му се завърнаха при други дни, прекарани в тази стая.

— Тази картина тя я нарисува, Оскар — каза. — Задели й много време, като внимаваше да вложи в нея точно това, което искаше да изрази. Понякога се смееше и казваше, че и мен ме има в картината.

— Не ви виждам там, господине — каза Оскар.

— Няма и да ме видиш. А може би все пак там ме има. Ако не целият, то част от мен. Част от мястото, откъдето дойдох. Къщата, изобразена на картината, Оскар, е домът на рода Уебстър в Северна Америка. Аз пък съм член на рода Уебстър. Но съм много далеч от къщата. Много далеч и от хората, които я изградиха.

— Северна Америка не е много далеч оттук, господине.

— Като разстояние, наистина не е. В други отношения обаче е много далеч.

Почувства как топлината на огнището се доближи до него и го докосна.

Далеч е. Прекалено далеч и в съвсем друга посока. Роботът с бързи безшумни стъпки излезе от стаята. Сара й задели много време, като внимаваше да вложи в нея точно това, което искаше да изрази.

И какво всъщност искаше да изрази? Никога не я бе питал, а и тя никога не му бе казала. Спомни си, че някога бе мислел, че тя вероятно бе желала да покаже как струята дим се размазва върху небето, как къщата се притиска към земята, опитвайки се да се слее с дърветата и с тревата, да се скрие от бурята, развихрила се над тази земя.