Клифърд Саймък - Градът

— А вие… вие сте…

— Аз съм Джон Уебстър — каза човекът.

Дженкинс положи ръце върху видеофона и застина. Неподхождащите на робот чувства, появили се в металното му тяло, го уплашиха.

— При всякакви обстоятелства щях да ви разпозная — каза роботът. — От външността ви личи, че сте един от тях. Бих могъл да разпозная всеки един от вас. Дълго време работих за вас. Поднасял съм ви напитки и…

— Да, известно ми е — каза Уебстър. — Името ти е известно на целия ни род. Не сме те забравили.

— Вие в Женева ли сте, Джон? — попита Дженкинс и веднага поправи грешката си. — Исках да кажа, господине.

— Няма значение — каза Уебстър. — По-добре ме наричай Джон. Да, в Женева съм. Бих се радвал обаче да те видя. Питам се дали това е възможно.

— Искате да кажете, че бихте дошъл тук?

Уебстър кимна утвърдително.

— Мястото обаче е препълнено с кучета, господине.

Уебстър се усмихна.

— За говорещите кучета ли става дума?

— Да — потвърди Дженкинс. — Те ще се радват да ви видят. Знаят всичко за рода ви. Нощно време се събират и се приспиват с разкази за старото време. Освен това…

— Да, Дженкинс?

— Освен това и аз ще се радвам да ви видя. Тук се чувствам толкова самотен!

Бог бе пристигнал.

Ебинизър, затаил се в мрака, потреперя при тази мисъл. Ако Дженкинс разбере, че съм тук, ще ме набие и то напълно основателно. Дженкинс каза, че трябва да оставим госта на мира, поне за малко.

Ебинизър пристъпи напред с меките си лапи и подуши вратата на кабинета. Вратата бе отворена. Съвсем леко, но отворена.

Притисна се върху пода и се вслуша. Не чу нищо. Усети миризма, непозната остра миризма, от които космите на гърба му настръхнаха и изпита бурен екстаз.

Бързо надникна през рамо, но не забеляза никакво движение. Дженкинс бе в столовата и обясняваше на кучетата как трябва да се държат, а пък Шедоу бе някъде навън и се занимаваше със свои си роботски дела.

Бавно и предпазливо Ебинизър побутна вратата с нос и тя се разтвори още по-широко. Още едно побутване, и тя се оказа наполовина отворена.

Човекът бе седнал в креслото срещу камината. Бе кръстосал дългите си крака и скръстил ръце върху стомаха си.

Ебинизър се притисна още по-плътно към пода и неволно издаде тих стон.

Джон Уебстър чу този звук и рязко се изправи.

— Кой е там? — попита.

Ебинизър застина върху пода и усети как от туптенето на сърцето му тялото му едва не затреперя.

— Кой е там? — попита отново Уебстър и едва тогава забеляза кучето.

Гласът му бе топъл, когато проговори отново.

— Ела тук, приятелю. Заповядай.

Ебинизър не помръдна. Уебстър щракна с пръсти.

— Няма да ти сторя зло. Ела насам. Къде са останалите?

Ебинизър се опита да се изправи или поне да запълзи по пода, обаче костите му бяха станали гумени, а по жилите му потече вода. Видя, че човекът с големи крачки се отправи към него.

Видя как човекът се навежда към него, почувствува силни ръце под тялото си и разбра, че човекът го повдига. Силната миризма, която бе усетил пред полуразтворената врата, омайващата миризма на Бог, изпълни ноздрите му.

Ръцете го притиснаха плътно към странната тъкан, която човекът използуваше вместо козина и се чу глас. Глас без думи, който го успокояваше.

— Значи, дойде да ме видиш — каза Джон Уебстър. — Избяга от останалите и дойде да ме видиш.

Ебинизър събра сили и се опита да кимне.

— Нали не ми се сърдиш? Нали няма да кажеш на Дженкинс?

Уебстър поклати глава.

— Няма да кажа на Дженкинс, разбира се.

Човекът седна и Ебинизър се устрои в скута му и погледна лицето му. Бе силно лице с остри черти, подчертани от светлината на пламъците.

Ръката на Уебстър се повдигна и погали главата на Ебинизър. Той изскимтя от кучешко щастие.

— Все едно, че се връщам у дома — рече Уебстър замислено, тъй като не се обръщаше към кучето. — Струва ти се, че отново се завръщаш у дома, след като дълго време си отсъствувал. Отсъствувал си толкова дълго, че не можеш да познаеш къщата. Не можеш да познаеш мебелите и разположението на стаите. Чувствуваш обаче, че това е старо родно място и ти е приятно, че си тук.

— Тук ми е приятно — каза Ебинизър, като имаше пред вид скута на човека.

Той обаче не го разбра.

— Разбира се, че ти е приятно — каза. — Това е колкото мой дом, толкова и твой. Всъщност, може би в по-голяма степен е твой, тъй като ти остана тук да го пазиш, докато аз забравих за него.

Потупа Ебинизър по главата и подръпна ушите му.

— Как се казваш? — попита.