Клифърд Саймък - Градът

— Фоулър?

— Да, господинът от Юпитер.

— Да, да, знам — отвърна уморено Уебстър. — Помолете го да влезе.

Почти бе забравил за Фоулър и за неговите заплахи.

Хвърли разсеян поглед върху бюрото си и забеляза калейдоскопа. Странна играчка, помисли си. Чудата играчка. Проста играчка за простите умове от миналите години На хлапето обаче ще се стори много забавна.

Присегна и я взе. Повдигна я към очите си. Светлината бе изтъкала рисунка от лудешки цветове, геометрически кошмар. Помръдна малко цилиндъра и рисунката се промени. Още веднъж…

В мозъка му избухна внезапна болка и цветовете се сляха в пламък, който обгори разума му.

Цилиндърът падна. Уебстър присегна и с все сила се залови за ръба на бюрото.

Мозъкът му за миг се изпълни с ужас. Що за играчка за малко дете?

Болката обаче постепенно утихна и разумът му започна да се прояснява. Дишането му възвърна своята равномерност.

Странна работа, помисли си. Странно е, че играчката имаше такъв ефект. Може би всъщност вината за случилото се не бе на калейдоскопа, а на нещо друго. На някакъв шок. Или на сърдечен пристъп. Все още бе твърде млад за това, пък и неотдавна бе преминал медицински преглед.

Вратата се отвори и Уебстър повдигна очи. Фоулър прекоси помещението с отмерена и бавна стъпка и застана пред бюрото.

— Да, Фоулър?

— Тръгнах си оттук разгневен, а не исках да се получи това. Реших, че може и да сте ме разбрал, а може и да не сте. Нямаше как да не се разтревожа. Дойдох тук от Юпитер с чувството, че всичките години, които прекарах там под куполите, се бяха осмислили. Че цялата скръб, която чувствувах, когато хората напускаха купола, в крайна сметка се бе оправдала. Давате си сметка, че дойдох тук с новини, които светът очакваше. За мен това бе най-прекрасното усещане и предполагах, че и вие ще го оцените по същия начин. Мислех, че и хората ще ме разберат. Че ще ме възприемат като вестител, който им съобщава, че раят е съвсем наблизо. Защото става дума именно за рай, Уебстър. За рай, а не за нещо друго…

Подпря се с ръце на бюрото, приведе се напред и гласът му премина в шепот.

— Нали си давате сметка за това, Уебстър? Нали ме разбирате?

Ръцете на Уебстър бяха започнали да треперят. Успя да ги укрие в скута си и ги стисна, докато го заболяха пръстите.

— Да — отвърна той с шепот. — Да, мисля, че разбирам.

Той наистина разбираше.

Разбираше повече от това, което бе узнал от думите. Разбираше болката, молбата и горчивото разочарование, криещи се зад тези думи. Разбираше ги така, сякаш ги бе изрекъл сам. Едва ли не сякаш бе на мястото на Фоулър.

Гласът на Фоулър се изпълни с тревога.

— Какво има, Уебстър? Какво става с вас?

Уебстър се опита да каже нещо и думите му се превърнаха в прах. Гърлото му започна да го стяга и почувствува болка над адамовата си ябълка.

Опита се отново да проговори и този път произнесе думи, макар и да бяха тихи и измъчени.

— Обяснете ми, Фоулър. Вие там научихте много неща. Неща, които хората не познават или пък познават, но съвсем слабо. Като телепатията, може би. Или пък…

— Вярно е, научих много неща — потвърди Фоулър. — Но не ги донесох със себе си. При обратната конверсия се превърнах повторно в човек и не съм нищо повече от човек. Всичко, което научих, остана там. У мен останаха само бледи спомени и един своеобразен… един своеобразен копнеж.

— Искате да кажете, че вече не притежавате способностите, които имахте като лопер?

— Нито една от тях.

— Не бихте ли могли да ме накарате да схвана нещо, което искахте да разбера? Така, че да се почувствам както се чувствате вие.

— Невъзможно е.

Уебстър присегна и нежно докосна калейдоскопа. Той се претърколи и след миг отново застина.

— Защо се върнахте? — попита Уебстър.

— За да си изясним отношенията — отвърна Фоулър. — За да ви обясня, че не ви се сърдя. Да ви помогна да схванете, че и аз имам позиция. Че става дума просто за различие в мненията и за нищо повече. Смятах, че ще можем да се разберем.

— Разбирам. Все още ли смятате да уведомите всички хора за това?

Фоулър кимна утвърдително.

— Длъжен съм да го направя, Уебстър. Не можете да не ме разберете. Възприех това като… като своеобразна религия. Говоря ви за нещо, в което вярвам. Вярвам, че трябва да разкажа на хората за съществуването на един по-добър свят и един по-добър живот. Длъжен съм да ги поведа към него.

— Като месия — допълни Уебстър.

Фоулър се изправи.

— Тъкмо от това се страхувах. Присмехът не е…