Фред Саберхаген - Берсеркерите

— Да, сър. Както ни го представиха, това е Майкъл Спейн от Слънчевата система.

— Познавам го, капитане. Би ли го помолил да дойде в тази каюта колкото може по-скоро? Бих желал веднага да поговоря с него.

— Да, сър.

— Полицаите още ли слухтят около капитанския мостик?

— В момента не, адмирале.

Хемфил изключи вътрешния телефон и се облегна назад в троноподобното кресло, от което в близко бъдеще Фелипе Ногара щеше да надзирава естийлската си империя. Скоро обаче обичайното сурово изражение на мършавото лице на Хемфил стана още по-строго и той се изправи. Луксът на каютата не му беше приятен.

На ризата от Хемфиловата изрядна, проста униформа имаше седем лентички в алено и черно, като всяка означаваше битка, в която е бил унищожен поне един берсеркер. Той не носеше никакви други украшения, освен означението на ранга, даден му от Обединените планети, антиберсеркерския съюз, на който всички светове бяха ако не друго, то поне номинални членове.

След по-малко от минута вратата се отвори. Облеченият в цивилни дрехи мъж, който влезе, бе нисък, мускулест и направо грозен. Той веднага се усмихна и тръгна към Хемфил с думите:

— Значи сега си Върховен адмирал Хемфил. Моите поздравления. Отдавна не сме се срещали.

— Благодаря. Да, от Камънаците — ъглите на устните на Хемфил леко се извиха нагоре и той заобиколи бюрото, за да си стиснат ръцете. — Доколкото си спомням, ти тогава беше капитан на пехотинците.

Докато се ръкуваха, и двамата си помислиха за онзи победен ден, но споменът не ги зарадва особено, тъй като войната пак бе тръгнала на зле.

— Да, вече минаха девет години оттогава — рече Майкъл Спейн. — Сега съм кореспондент на „Солар нюз сървис“. Пратиха ме да интервюирам Ногара.

— Чух, че си си създал репутация на добър писател. — Хемфил посочи едно кресло на Мич. — Опасявам се, че не ми остава никакво време за литература или за други маловажни неща.

Мич седна и извади лулата си. Познаваше достатъчно Хемфил и бе сигурен, че подмятането му за литературата не е някакво дребнаво заяждане. За Хемфил всичко бе незначително освен унищожаването на берсеркерите, а в днешно време подобна гледна точка несъмнено бе съвсем логична за един върховен адмирал.

Мич имаше усещането, че Хемфил иска да поговорят за нещо сериозно, но не е сигурен как да зачекне темата. За да наруши неувереното мълчание, Мич отбеляза:

— Чудя се дали Върховният лорд Ногара ще бъде доволен от новия си кораб — и посочи каютата с мундщука на лулата си.

Всичко наоколо бе тъй спокойно и стабилно, като че бе пуснало корени върху повърхността на някоя планета. Нищо не издаваше, че най-мощните двигатели, построени някога от потомците на Земята, зафучват в момента кораба към края на Галактиката със скорост, надвишаваща многократно скоростта на светлината.

Хемфил прие тази забележка като намек. Наведе се леко напред в неудобното си наглед кресло и каза:

— Не ме е грижа дали ще го хареса. Това, което ме интересува, е как ще го използва.

След Камънаците по-голямата част от лявата ръка на Мич бе изградена от съединителна тъкан и протези. Сега той използва единия от пластмасовите си пръсти, за да натъпче разпаления въглен в лулата си.

— Имаш предвид схващанията на Ногара за естеството на корабните забавления? Преди малко мернах гладиаторската арена на борда. Никога не съм го срещал лично, но се говори, че е станал лош, наистина лош от смъртта на Карлсен насам.

— Нямах предвид така наречените му развлечения. Това, което всъщност искам да ти кажа, е, че Йохан Карлсен може би е все още жив.

Невъзмутимото фантастично изявление на Хемфил увисна в спокойния въздух на каютата. За момент на Мич му се стори, че би могъл да долови движението на свръхсветлинния кораб, който се носеше из неразбираемо за хората пространство, където времето вероятно не означаваше нищо и където мъртъвците от всички епохи може би все още се разхождаха насам-натам.

Мич поклати глава.

— За един и същ Йохан Карлсен ли говорим?

— Разбира се.

— Преди две години той се е впуснал към едно хипермасивно слънце, а по петите му се е движел контролиран от берсеркер кораб. Освен ако тази история не е вярна.

— Тя е абсолютно вярна, но сега ние считаме, че неговият катер вместо да падне в хипермасата е влязъл в орбита около нея. Видя ли онова момиче, дето е на борда?

— Разминах се с едно момиче близо до твоята каюта. Помислих си, че…

— Не, нямам време за такива работи. Тя се казва Люсинда. На нейната планета обичаят е да се използва само едно име, без фамилия. Била е свидетел на изчезването на Карлсен.