Фред Саберхаген - Берсеркерите

Берсеркерът не ги и чакаше. Той се гмурна в дълбокия космос, знаейки, че оръжията на планетата сега се целят в него. Въобще не си направи труда да изчисли с помощта на веригите си защо толкова много живот бе пожертван, за да го примамят в клопката. После видя, че пред него се метнаха нови силови полета, които му преградиха пътя. Нямаше къде да избяга.

Цялото небе бе обхванато от пламъци, земните недра трепнаха, а планинският връх отвъд долината изчезна като срязан и огромна струя от нещо почти невидимо се заизлива безспир нагоре към небесните висини.

Дънкан видя, че Колийн се е свила на кълбо и му вика нещо, но изригналата изпод земята гръмотевица заглуши гласа й. Овцете бягаха и скачаха, и блееха под ужасяващото небе. Между тях Дънкан съзря тъмния вълк, който тичаше в кръг заедно с овцете — прекалено уплашен и забравил че е вълк. Сграбчи сопата си и хукна подир звяра, залитайки по тресящата се земя.

Застигна го, понеже бягаше към него, докато вълкът бягаше в кръг, без да му обръща внимание. Видя небесното зарево да се отразява в очите на хищника, застана пред него и замахна със сопата точно когато вълкът се присви, за да скочи срещу му.

Дънкан надделя, но продължи да удря отново и отново, докато не се увери в победата си.

В същия миг в небето се появи синьо-бяло, подвижно слънце, едно чудно слънце, което след минута стана червено и се превърна на гаснещ облак. Накрая и земята се успокои.

Дънкан тръгна като замаян. Забеляза Колийн, която се опитваше да събере овцете на едно място. Махна й с ръка и се затича към нея, за да й помогне. Вълкът беше мъртъв и той бе имал чудесен божи знак, за който щеше дълго да разказва. Боговете се бяха смилили над него. Под бягащите му нозе земната твърд бе възвърнала завинаги надеждната си неподвижност.

Виждал съм и все още виждам едно бъдеще, в което вие, произлезлите от Земята, можете да победите не само горските вълци, но и тези от космоса. Защото на всеки етап от развитието на човешката цивилизация между вас има мнозина, що отхвърлят себичността и посвещават живота си в служба на цел, която в техните очи е по-важна от самите тях.

Не твърдя, че непременно ще победите, а че можете да победите. Защото във всяко ваше поколение има и хора, които избират да служат на боговете на мрака.

Вълни на объркване заливаха мозъка му, така че той не знаеше нито кой е, нито къде се намира. Не бе в състояние и да предположи откога е започнало това или какво е станало преди него. Нито пък можеше да се противопостави на случващото се или дори да реши, че иска да се противопостави.

В ушите му отекваше монотонно пеене — гърлено ръмжене на варварски гласове:

Виждаше около себе си гора. Дали дърветата и пеещите гласове бяха истински или не — това бе въпрос, който не можеше дори да формулира при объркващите образи, които измъчваха ума му.

И той видя храма. Беше направен от стомана, в ужасяващата форма на берсеркерски кораб, и бе полузаровен в тъмната земя. Стоманените порти на входа скърцаха и тръпнеха под напора на студения вятър, който се извиваше от храма, извиваше безкрай, за да се втурне яростно в потрошената гора. Цялата сцена бе сивкава и осветена отгоре от мержелеещата зора.

Той комай минаваше с големите крачки на завоевател между приличните на хищни лапи порти и през входа на храма.

Вътрешността на храма представляваше калейдоскоп от насилие, някаква трескава кланица. Призрачни армии се съкрушаваха една друга, жени биваха убивани от машини, деца — разкъсвани от животни. Той, завоевателят, приемаше тези сцени дълбоко в себе си и се екзалтираше от тях, дори и когато започна да осъзнава, че умът му изгражда всичко това от думите на песента под въздействието на някаква външна принуда.