Фред Саберхаген - Берсеркерите

Не можеше да каже колко продължи тази халюцинация. Краят й настъпи рязко — натискът върху ума му отслабна, пеенето спря. Изпита такова облекчение, че се просна на пода със затворени очи, чувствайки меката повърхност под себе си. Като се изключи собственото му дишане, наоколо бе съвсем тихо.

Някакво тупване го накара да отвори очи. Къс метален меч бе изпуснат или подхвърлен отнякъде, за да падне до него. Той се намираше в позната, меко осветена овална стая. Извитата стена бе покрита с непрекъснати фрески, показващи хиляди варианти на темата за кървавото насилие. От едната страна зад нисък олтар имаше статуя на въоръжен мъж, хванал поводи на колесница и бойна брадва, мъж, чийто ръст бе по-едър от този на обикновен човек, а бронзовото му лице бе разкривено в маска на необуздана ярост.

Всичко това вече го бе виждал. То не го заинтересува особено, като се изключи мечът. Мечът го привличаше така, както магнитът привлича стоманена частица, защото силата на последното му видение все още бе прясна и неустоима, а тя бе силата на унищожението. Забеляза, че бе облечен като статуята на бога — в дълга ризница. Пропълзя до меча и го вдигна. Щом оръжието се озова в дланта му, в него се вля енергия, която го изправи на крака. Той се огледа очаквателно. Част от непрекъснатия стенопис се отвори като врата и една мъжка фигура влезе в храма. Мъжът бе облечен в изрядна проста униформа, а лицето му бе мършаво и сурово. Приличаше на човек, ала не беше, защото когато мечът се впи в него, не се появи никаква кръв.

Радостно и без да му мисли много, той насече пластмасовата фигура на парчета. Сетне се надвеси, олюлявайки се над нея, изцеден от изтощение. Металната дръжка на меча изведнъж се нажежи в ръката му, така че се наложи да го пусне. Всичко това се бе случвало и преди, то се повтаряше отново и отново.

Изписаната врата се отвори още веднъж. Този път влезе истински човек, облечен в черно мъж с хипнотизиращи, скрити под рунтави вежди очи.

— Кажи ми името си — заповяда човекът в черната униформа. Гласът го застави да се подчини.

— Името ми е Джор.

— А моето?

— Ти си Кацулос — безизразно отвърна Джор. — От естийлската тайна полиция.

— Правилно. И къде сме сега?

— В космоса, на борда на „Нирвана-И“. Ще закараме новия летящ през космоса замък на Върховния лорд Ногара при него, чак в покрайнините на Галактиката. И когато той стъпи на борда, аз ще трябва да го развличам, като убия някого с меч. Или пък друг гладиатор ще го забавлява, убивайки мен.

— Дежурната заядливост — отбеляза един от хората на Кацулос, който се появи на вратата зад него.

— Да, този винаги се зъби — рече Кацулос. — Иначе е добър екземпляр. Видя ли мозъчните му ритми? — и подаде на другия откъсната от някакво записващо устройство лента.

Те обсъждаха Джор като опитно животинче, а той стоеше и слушаше. Бяха го обучили как да се държи. Въобразяваха си, че са го навикнали за постоянно, но Джор скоро щеше да им даде да се разберат. Важното е да успее, преди да е станало твърде късно. Той настръхна в хладнатата си ризница.

— Върни го обратно в килията му — заповяда накрая Кацулос. — Аз ще дойда след малко.

Когато го изведоха от храма и го поведоха по някакви стълби, Джор се огледа объркано. Спомените му за манипулацията, на която бе подложен, бяха още несигурни, а онова, което помнеше, бе тъй неприятно, че той не направи усилие да си припомни повече неща. Мрачната му решимост да отвърне на натиска обаче си оставаше все тъй силна. Трябваше да отвърне някакси и то скоро.

Останал сам в храма, Кацулос подритна парчетата от пластмасовия манекен и ги събра на купчина, която щеше да отиде за преработка. Стъпи тежко върху податливото лице и го направи неузнаваемо — за всеки случай, да не би да го види някой друг освен собствените му хора.

Сетне застина, загледан в маниакалното бронзово лице на Марс. И очите на Кацулос, които бяха студени като оръжия щом ги насочеше към други хора, сега се оживиха.

В помещението, което бе предвидено за каюта на Върховния лорд Ногара, когато той влезеше във владение на „Нирвана-II“, иззвъня вътрешен телефон. На адмирал Хемфил, който бе сам в каютата, му трябваше един миг, за да открие необходимия превключвател върху огромното непознато бюро.

— Какво има?

— Сър, срещата ни с куриерския кораб от Слънчевата система е приключена; готови сме да потеглим отново, освен ако вие нямате някакви други нареждания.

— Нямам. Качи ли се на борда новият ни пасажер?