Фред Саберхаген - Берсеркерите

— Селото би трябвало да изпрати втори човек — рече тя. — Даже и едно момче може да ти е от полза. Когато вълкът е голям и умен, всеки пастир има нужда от помощник.

Дънкан кимна, доволен от намека й, че той е вече мъж. Тревогите му обаче бяха твърде сериозни и не го оставяха на мира.

— Ти видя ли как проблясна небето снощи? — попита, припомняйки си с горчивина как се бе зарадвал и си бе помислил, че знакът е за него.

— Не, но цялото село говори само за това. Ще им кажа за вълка, ала до ден-два вероятно никой няма да дойде да ти помогне. Всички танцуват и приказват, и не мислят за нищо друго освен за нощното знамение — Тя отмести озадачено поглед встрани от Дънкан. — Виж!

Беше жрецът, който се спускаше на половин миля от тях от пещерите надолу към долината и полагаше всички усилия да застави магарето да се юрне в галоп към Храмовото село.

— Може би е срещнал твоя вълк — предположи Колийн.

— Не се озърта назад. Сигурно е получил в пещерите важен знак от земните богове.

Поговориха още малко, седнали на тревата, докато той нагъваше сладкишите, които тя му бе донесла.

— Трябва да вървя! — скочи внезапно Колийн. Слънцето захождаше, а никой от двамата не се бе усетил.

— Да, бързай! През нощта вълкът излиза на открито и може да те срещне навсякъде.

Докато я наблюдаваше как бързо се отдалечава, Дънкан усети как играе кръвта в жилите му. Навярно и тя почувства това, защото се обърна и го изгледа странно. В следващия миг вече бе изчезнала от върха на хълма.

Дънкан събираше сухи клони за нощните огньове на един склон. Спря за момент и погледна залеза.

— Небесни богове, помогнете ми — помоли се той. — И вие, земни богове, тъмният вълк би трябвало да ви е подвластен. Ако не искате да ми дадете знак, поне ми помогнете да се справя с вълка. — Наведе се по навик и залепи ухо на една скала. Всеки ден молеше боговете за знак, но никога…

Чу глас. Сви се, заслушан в скалата. Не може да бъде! Сигурно бе чул водопад или някъде наблизо бягаше добитък. Ала не, беше истински глас, който бумтеше и викаше, заровен някъде надълбоко. Не можеше да различи думите, но беше истински божествен глас нейде изпод земята.

Изправи се със сълзи в очите, забравил дори овцете. Този чуден знак не беше за половината свят, за него беше! А се бе усъмнил, че ще го чуе някога.

Най-важното бе да схване какво казва. Присви се пак и се заслуша. Приглушеният глас не млъкваше, но той не можеше да го разбере. Изтича няколко крачки нагоре по хълма и прилепи ухо до друга оголена земна кост-скала. Да, тук гласът беше по-ясен; от време навреме различаваше по някоя дума. „Дай“ — рече гласът. Мрънкаме, мрънкане. „Защита“ — стори му се, че чува. Дори онези думи, които долавяше, бяха произнесени със странен акцент.

Осъзна, че пада мрак и се изправи нерешително. Все още бе отговорен за овцете и трябваше да запали стражеви огньове, трябваше , иначе без тях овцете щяха да бъдат издушени от вълка. И в същото време бе длъжен да слуша този глас.

Една сянка се приближи към него в здрача и той сграбчи сопата… а сетне проумя, че е Колийн.

Изглеждаше уплашена. Прошепна:

— Слънцето залезе, а аз се страхувам от тъмнината. Беше ми по-близо да се върна при теб, отколкото да ида до селото.

Берсеркерът се движеше към нощната страна на планетата — сега вече бързо, но все още предпазливо. Беше преровил паметта си за хилядолетията война срещу хиляди различни видове живот и си бе спомнил един аналогичен случай за една подобна планета със защитни спътници, но без градове и радиопредавания. Защитниците на тази планета се бяха сбили помежду си, бяха се отслабили до степен да не са вече в състояние да управляват защитните си съоръжения, бяха забравили дори къде се намираха пунктовете за управление на планетарните им оръжия.

Тукашният живот може би хитруваше, може би се опитваше да примами берсеркера в обхвата на своите оръжия. Затова берсеркерът изпрати напред механичните си разузнавачи — да прекосят спътниковата мрежа, да се разпръснат по планетната повърхност и да убиват, докато провокират ответна реакция.

Огньовете бяха стъкнати и Колийн взе копието да наглежда овцете. Вълк — не вълк, Дънкан трябваше да последва своя знак. Изкачи се по тъмния склон, като преслушваше скала след скала. И всеки път гласът на земния бог ставаше по-силен.

Дънкан съзнаваше вътрешно, че Колийн бе подредила нещата така, че да бъде заловена от нощта при него, за да му помогне да защити овцете, и той изпита безгранична благодарност и любов. Но сега дори това бе останало на заден план. Сега гласът беше всичко.