Фред Саберхаген - Берсеркерите

Дълго време Мария Хуарес се моли със затворени очи. Студените безучастни щипци я бяха обръщали насам-натам. Тежестта й се бе върнала и след като шлемът и скафандърът й бяха внимателно свалени, установи че и извън тях вече имаше въздух за дишане. Тя отвори очи и се замята когато щипците се опитаха да махнат и комбинезона й; видя, че се намира в стая с нисък таван и е заобиколена от големи колкото човек машини с най-различна форма. Щом започна да се бори, те спряха да я събличат, приковаха единия й глезен към стената и се плъзнаха настрани. Умиращият офицер бе захвърлен в другия край на стаята, като че ли изобщо не си струваше труда да се занимават с него.

Мъжът със студените мъртви очи, Хемфил, бе поискал да взриви лодката и не бе успял. Сега вероятно животът й нямаше да свърши бързо и лесно…

Когато чу, че вратата се открехва, тя пак отвори очи и без да проумява нищо, се втренчи в брадатия млад мъж, облечен в древен скафандър, който влезе с безсмислени кълчения и застана на прага, а най-подир тръгна напред и се зазяпа в умиращия на пода човек. Пръстите на новодошлия се движеха бързо и точно, когато вдигна ръце към закопчалките на своя шлем, обаче щом шлемът бе махнат, под него се показа разчорлена коса и брада, които обрамчваха отпуснатото лице на идиот.

Той остави шлема си, сетне зачеса и затърка рошавата си глава, без да сваля очи от човека на пода. Все още не бе обърнал внимание на Мария, а тя не можеше да гледа нищо друго освен него. Никога не бе виждала жив човек с тъй неизразително лице. Ето какво се случваше със затворниците на берсеркера!

И все пак… и все пак. Мария и преди бе виждала хора с промити мозъци — бивши престъпници — на родната си планета. Тя почувства, че този човек е нещо повече от тях… или нещо по-малко.

Брадатият коленичи до другаря й с явно колебание и протегна ръка да го докосне. Умиращият мъж помръдна леко и вдигна неразбиращо очи. Подът под него лепнеше от кръв.

Непознатият взе отпуснатата му ръка и я задвижи напред-назад, сякаш се интересуваше от сгъването и направата на човешкия лакът. Другарят й простена и немощно се заотбранява. Непознатият изведнъж светкавично протегна скритите си в металните ръкавици длани и стисна умиращия човек за гърлото.

Мария не можеше нито да помръдне, нито да извърне очи, макар че цялата стая сякаш започна да се върти бавно, а сетне все по-бързо и по-бързо около фокусираните от погледа й бронирани ръце.

Брадатият отпусна хвата си и вдървено се изправи, все още втренчил поглед в тялото в краката си.

— Изключен — отчетливо изрече той.

Може би тя бе помръднала. Каквато и да бе причината, брадатият мъж вдигна лунатичното си лице към нея. Очите му не срещнаха нейните, нито пък ги избягнаха. Те се движеха бързо и бяха будни, ала мускулите на лицето му просто висяха под кожата. Той се насочи към нея. Ха, че той е млад, помисли си тя, още е почти момче. Притисна се към стената и зачака изправена. Жените от нейната планета не бяха възпитани да припадат за щяло и нещяло. Някакси колкото по̀ я наближаваше, толкова по-малко се боеше от него. Но само да се усмихнеше веднъж и тя щеше да запищи.

Той застана пред нея и вдигна ръка, за да докосне лицето, косата и тялото й. Тя стоеше неподвижно; не чувстваше у него никаква похот, нито злонамереност или доброта. Той сякаш излъчваше празнота.

— Не са образи — издума младежът на себе си. А сетне изрече още една дума, която прозвуча като „зложиви“.

Мария аха-аха да се осмели да го заговори. Удушеният човек лежеше на палубата, на няколко ярда от тях.

Младежът се обърна и си тръгна, влачейки крака. Никога не бе виждала човек да върви като него. Той взе шлема си и излезе през вратата, без да се обърне.

От една тръба в ъгъла на малкото помещение изтичаше вода и с гъргорене се втичаше в улея на пода. Гравитацията изглежда бе нагласена горе-долу около земната. Мария седна и се облегна на стената, като се молеше и се вслушваше в ударите на сърцето си. То едва не спря, когато вратата се открехна отново. Влезлият робот-манипулатор й донесе голяма топка от нещо розово и зелено, което изглежда беше храна. На излизане роботът заобиколи мъртвия.

Бе изяла малко от топката, когато вратата пак се отвори — отначало едва-едва, а сетне достатъчно, за да пропусне влизащия мъж. Беше Хемфил, онзи от кораба, със студените очи. Той леко се накланяше на една страна, сякаш тежестта на малката бомба, която носеше под мишница, го дърпаше надолу. Като се огледа бързо наоколо, той затвори вратата зад себе си и прекоси стаята, отправяйки се към нея. Почти не погледна надолу, когато прекрачи тялото на офицера.