Фред Саберхаген - Берсеркерите

— Да-а… — каза Командирът. Позамисли се за миг, сетне се пресегна надолу и почеса Нютон зад ушите. — Никога нямаше да ми дойде наум.

— Аз пък би трябвало да се сетя по-рано. Самата идея е от няколко века. А и се предполага, че се занимавам с компютри.

— Туй може да излезе голяма работа — рече командирът. — Имам предвид, че основната ти идея може да влезе в подготовката на всеки отряд със специално назначение, на който му се налага да се изправи пред умствения лъч на берсеркерите.

— Аха — Дел изведнъж се умисли. — А и…

— Какво?

— Сетих се за един тип, когото срещнах веднъж. Бланкеншип се казваше. Чудя се дали не бих могъл да му погодя нещичко…

Да, аз, третият историк, съм се докосвал до живи умове, земни умове, които бяха тъй убийствено хладнокръвни, че за известно време разглеждаха войната като игра. Но след първите десетилетия на войната с берсеркерите те установиха, че загубата на тази игра можеше да коства собственото им съществование.

В тази мащабна война бяха налице почти всички ужаси на кръвопролитията от вашето минало — до един умножени във времето и пространството. Това бе игра в далеч по-малка степен, отколкото която и да е друга предишна война.

И докато бавно се точеха зловещите години на войната с берсеркерите, дори земяните откриха в нея ужаси, за които дотогава не бяха подозирали.

Вижте…

— Това е само машина, Хемфил — каза тихо умиращият.

Хемфил, който се носеше в безтегловност в почти пълната тъмнина, го чу, но изпита единствено леко презрение и жал. Щом на клетника му се струва по-лесно да свърши по този начин, нека си иде смирено, като прости на вселената всичко!

Хемфил отново се загледа през илюминатора в тъмния назъбен предмет, който закриваше толкова голяма част от звездите.

Вероятно от целия пътнически кораб единствено този отсек бе останал годен за живот. В него имаше трима души и въздух, който с непрекъснат хленч излиташе през пролуките, заплашвайки скоро да опразни аварийните резервоари. Корабът беше истинска развалина — разкъсана и очукана, но врагът не бързаше да изчезне от погледа на Хемфил. Вероятно тъкмо силата на берсеркера възпираше въртенето на разбития корпус.

Младата жена — другият пътник — прелетя през отсека и докосна ръката на Хемфил. Той се сети, че името й е Мария някоя си.

— Слушай — започна тя. — Мислиш ли, че можем…

В гласа й се прокрадваше не отчаяние, а по-скоро трезва пресметливост, така че Хемфил се заслуша в думите й. Само че я прекъснаха.

Стените на кабината завибрираха като мембрана на високоговорител от мощността на вражеското силово поле, което продължаваше да задържа накълцания корпус. Долетя треперливият глас на берсеркера:

— Вие, които все още ме чувате, живейте. Смятам да ви пощадя. Изпращам тази лодка, за да ви спася от смърт.

На Хемфил му се догади от безсилна ярост. Никога по-рано не бе чувал наяве гласа на някой берсеркер и въпреки това му се видя познат като от стар кошмар. Почувства как женската длан се дръпна от ръката му и после забеляза, че в яростта си е вдигнал ръцете си нагоре — отначало с пръсти, извити като нокти на граблива птица, а после стиснати в юмруци, които едва не разби в илюминатора. Проклетото нещо искаше да го поеме в себе си! Измежду всички други хора в космоса точно него искаше да превърне в свой затворник!

Планът мигновено се надигна в ума му и неусетно премина в действие; той се извърна от илюминатора. В този отсек имаше бойни глави за малки защитни ракети. Спомни си, че ги бе зърнал тъдява.

Другият оцелял мъж, един корабен офицер, който бавно умираше, защото кръвта му изтичаше през разпарцалената униформа, видя какво прави Хемфил сред отломките и се плъзна към него, за да му попречи.

— Няма да успееш… ще унищожиш само лодката, която изпраща… ако те остави и това да свършиш… може би има и други оцелели… тук някъде, още живи…

Двамата плаваха във въздуха и лицето на мъжа застана пред Хемфил, обърнато наопаки. Когато им се отдаде възможност да заемат нормално положение един спрямо друг, раненият млъкна, отказа се да спори и се врътна встрани, носейки се по инерция, сякаш вече бе мъртъв.

Хемфил не се надяваше да се справи с цяла бойна глава, но бе в състояние да извади химическия детонатор, който бе толкова голям, че можеше да бъде носен под мишница. Когато започна неравната битка, всички пътници облякоха аварийни скафандри; сега той си намери допълнителна бутилка с въздух и затъкна лазерния пистолет на един убит офицер в колана на скафандъра си.