Фред Саберхаген - Берсеркерите

— Ако се съглася да участвам — бавно каза Дел, — как ще решим кой ще прави ход първи?

— Опитва се да печели време — рече Командирът, гризейки нокътя на палеца си. — Няма да можем да му дадем никакъв съвет, защото това нещо ще ни чуе. Ох, Дел, остани с всичкия си!

— За да опростим нещата — отсече берсеркерът, — аз винаги ще играя пръв.

Когато привърши монтажа на игралната дъска, Дел можеше да разчита на още един час, през който умственото оръжие нямаше да бъде приложено. Пуловете бяха с щекери; при всяко преместване към берсеркера щяха да се изпращат съответни сигнали по радиото, а светещите квадратчета на дъската щяха да му показват къде са поставени неговите пулове. Ако берсеркът го заговореше по време на менталната атака, гласът на Дел щеше да му отговори, записан на лента, която бе натъпкана със смътно агресивни фрази като: „Хайде, играй“ или „Сега не искаш ли да се предадеш?“

Не беше известил противника си докъде е стигнал с приготовленията, защото все още се занимаваше с нещо, което онзи не биваше да разбере — системата, която би трябвало да даде на Нютон възможност да изиграе опростения вариант на шашките.

Както си работеше, Дел беззвучно се изхили и хвърли поглед към койката, на която се бе излегнал Нютон. Той бе стиснал играчките си в ръце, сякаш намираше в тях някакво спокойствие. Този план щеше да принуди айяна да се напрегне почти до границите на възможностите си, но Дел не виждаше причини замисълът да не успее.

Той бе анализирал напълно комбинациите на миниатюрните шашки и бе скицирал на картончета всяка позиция, с която Нютон би могъл да се сблъска — като играе само четните ходове, благодаря ти, побъркани на тема случайност берсерко, за това указание! Дел опрости още повече нещата, като отстрани някои игрови ситуации, които можеха да възникнат поради евентуални лоши начални ходове на Нютон. На всяко картонче Дел посочваше със стрелка най-добрия възможен ход.

Вече можеше бързо да научи Нютон да играе като гледа съответното картонче и прави хода, посочен със стрелката…

— Ох — въздъхна Дел. Ръцете му прекратиха работата и той втренчи поглед в пространството. Нютон изскимтя тревожно, дочувайки гласа му.

Веднъж Дел бе седял пред шахматната дъска като един от шестдесетте играчи, изправени срещу световния шампион Бланкеншип, по време на демонстрация на едновременна игра. Известно време Дел отстояваше позициите си в мителшпила. Сетне, когато великият шахматист поспря пред дъската му, Дел бутна една пионка напред, мислейки, че е получил неуязвима позиция и би могъл да започне контраатака. Бланкеншип премести топа си на едно невинно изглеждащо квадратче и мина към съседната дъска — и тогава Дел видя мата, който го грозеше след четири хода — един ход, след който матът бе станал неминуем.

Командирът внезапно изруга високо и ясно. За него това бе изключително непривично и Вторият офицер го погледна изненадан.

— Какво има?

— Май я загазихме. Надявах се, че Мъри ще измисли някаква система, така че Нютон да може да играе или поне да изглежда, че играе. Само че номерът няма да мине. Каквато и система да наизусти Нютон, тя ще го подтиква в еднаквите позиции винаги да прибягва до едни и същи ходове. Системата може и да е идеална, но, по дяволите, човек не играе по тоя начин. Той греши и променя стратегията си. Даже и при такава проста игра пак ще го прави. И най-вече, човек се учи, докато играе. Става все по-добър. Точно туй ще издаде Нютон и точно туй иска нашият бандит. Вероятно е подочул за айяните. Веднага щом се увери, че насреща си има едно тъпо животно, а не човек или компютър…

— Хващам сигналите за техните ходове — каза след малко Вторият офицер. — Започнали са да играят. Трябвайте да стъкмим и ние една дъска, за да можем да следим играта.

— За предпочитане е просто да сме готови да действаме, когато му дойде времето. — Командирът погледна безнадеждно към бутона за стрелба, а сетне към часовника, който показваше, че трябва да минат още два часа, преди да може с основание да се разчита на пристигащия Гизмо.

Скоро Вторият офицер рече:

— Изглежда първата игра е привършила. Ако правилно разчитам известието за резултата, Дел я е загубил — после помълча. — Сър, това е сигналът, който уловихме последния път, когато бе включен умствения лъч. Дел очевидно пак попаднал под въздействието му.

Командирът нямаше какво да каже. Двамата мъже мълчаливо очакваха атаката на врага, с единствената надежда, че в секундите преди той да ги победи и убие, ще успеят да му нанесат някаква вреда.