Фред Саберхаген - Берсеркерите

Той би могъл да атакува който и да е от корабите във всеки един момент или пък да се оттегли. Можеше с часове да ги чака да направят първия ход — макар че положително би влязъл в бой, ако хората предприемеха атака. Беше научил езика на земните космонавти и можеше да се опита да разговаря с тях. Но в крайна сметка щеше да се постарае да ги унищожи, както и всяко друго живо създание, което срещнеше. Това бе основната заповед, дадена му от древните военачалници.

Преди хиляда години берсеркерът с лекота би помел кораби като тия, дето сега се изпречваха на пътя му, независимо дали носеха термоядрени ракети или не. Сега обаче по някакъв свой електрически начин той съзнаваше собственото си отслабване поради натрупалите се увреждания. А може би вследствие на многовековните битки, с които си бе пробивал път през галактиката, се бе научил да бъде предпазлив.

Съвършено неочаквано детекторите на Дел показаха, че зад кораба му се образуват силови полета. Като прегръдка на грамадна мечка те препречиха пътя му за отстъпление. Той зачака смъртоносния удар на врага, протегнал трепереща ръка над червения бутон, който би изстрелял в залп атомните му ракети към берсеркера. Ако обаче го нападнеше сам или дори с „Фоксглав“, адската машина щеше да отрази техните ракети, да смаже корабите им и да унищожи безпомощните планети. За атака бяха нужни три кораба. Червеният бутон сега беше само последното отчаяно средство.

Дел тъкмо докладваше на „Фоксглав“ за силовите полета, когато долови в ума си първия намек за нова атака.

— Нютон! — рязко викна той, без да прекъсва връзката с „Фоксглав“. Щяха да го чуят и да разберат какво ще последва.

Айянът моментално изскочи от бойната си койка и застана като хипнотизиран до Дел, съсредоточил цялото си внимание към човека. Понякога Дел се хвалеше: „Покажи на Нютон рисунка на разноцветни светлинки, убеди го, че тя представлява някой конкретен контролен пулт, и той ще натиска бутоните или ще върши каквото си му наредил, докато не докара истинския пулт до същото положение, като на картинката.“

Само че никой айян не притежава човешката способност да мисли абстрактно и точно заради това Дел се канеше да остави Нютон да командва неговия кораб.

Той изключи корабните компютри — при атаката, която чувстваше, че се задава, те щяха да са също тъй безполезни, както и собствения му мозък и каза на Нютон:

— Ситуация „Зомби“.

Животното незабавно реагира както го бяха обучили: хвана здраво ръцете на Дел и една по една ги отмести зад командното кресло, където бяха инсталирани оковите.

Тежкият опит бе разкрил на хората някои неща за умственото оръжие на берсеркера, макар принципът на действие да си оставаше неизвестен. Атаката с него се разгръщаше бавно и ефектът от действието му не можеше да се поддържа за повече от два часа, след което берсеркерът очевидно биваше принуден да го изключи за същия период. Докато действаше, оръжието лишаваше всеки човешки или електронен мозък от способността да планира или да предвижда, като при това го оставяше в неведение за собствената му неспособност.

На Дел му се струваше, че всичко туй вече се бе случвало и преди; може би не само веднъж. Нютон, този палав компаньон, беше прекалил с лудориите си; бе зарязал любимите си играчки — малките кутии с оцветени мъниста — и натискаше клавишите по осветения пулт. И понеже не искаше да сподели забавлението си с Дел, някакси бе успял да привърже човека към креслото му. Такова поведение наистина не можеше да се търпи, особено когато се предполагаше, че се води битка. Дел се помъчи да освободи ръцете си и викна Нютон.

Нютон добросъвестно изскимтя и остана при пулта.

— Нют, псе такова, пусни ме! Знам какво трябва да кажа: „Двай’стици четири и още седем…“ Хей, Нют, къде са ти играчките? Дай да ти видя хубавите мъниста — на кораба имаше стотици малки кутийки с разноцветни мъниста: остатъци от някакви разменни стоки, които Нютон обичаше да сортира и размества. Дел огледа кабината и се засмя под мустак на собствената си изобретателност. Щеше да отвлече вниманието на Нютон с мънистата и сетне… смътната идея се разтвори сред хаоса от щурави гротески, изпълнили съзнанието му.

От време на време Нютон изскимтяваше, но оставаше до пулта, като натискаше бутоните в дългата поредица, която бе запаметил, правейки финтове и отклоняващи маневри, които биха могли да заблудят берсеркера, че корабът все още е управляван надеждно от своя пилот. Нито веднъж Нютон не постави ръка близо до големия червен бутон. Само ако той самият пострадаше и изпиташе убийствена болка или в креслото на Дел видеше мъртвец, щеше да посегне към него.