Фред Саберхаген - Берсеркерите

Сцената сякаш се превърна в прозорец към някаква огромна зала. Една личност стоеше отпред зад нещо подобно на аналой; беше слабо създание с фини кости и човешка конструкция, като се изключи единственото око, което заемаше почти цялото му лице и имаше ярка изпъкнала зеница, която се плъзгаше насам-натам като живачно топче.

Гласът на оратора представляваше пронизителен порой от цъкания и скимтене. Повечето от строените зад него хуманоиди носеха облекла, напомнящи военна униформа. Когато той млъкваше, те заскимтяваха в унисон.

— Какво говори? — попита Мария шепнешком.

Доброжив я погледна.

— Машината ми каза, че е загубила смисъла на звуците.

— Тогава можем ли да видим образите на твоите родители, Доброжив?

Хемфил, който следеше сцената, понечи да възрази, ала момичето имаше право. Изображението на родителите на този приятел можеше да им бъде от особена полза.

Доброжив се приведе над пулта за управление.

Хемфил се изненада, че родителите се появиха само на плоски проектирани кадри. Първо на равен фон се показа мъжът: сини очи и грижливо подрязана къса брада. Той кимна с доволно изражение на лицето. Носеше подплатен космически скафандър.

Сетне се мярна жената, която се прикриваше с парче от някаква дреха и гледаше право в камерата. Имаше широко лице и червена коса, сплетена на плитки. Не остана време да се види почти нищо друго, защото ораторът-чуждоземец отново изникна на екрана, скимтейки по-бързо отпреди.

Хемфил се обърна и попита:

— Това ли е всичко, което останало от родителите ти?

— Да. Зложивите са ги убили. Сега те са образи и вече не мислят, че съществуват.

На Мария й се стори, че тонът на съществото от прожекцията бе станал по-дидактичен. Близо до него една след друга се появяваха тримерни карти и ораторът жестикулираше към тях, докато говореше. На картите му имаше множество звезди и планети; вътрешно тя бе убедена, че той се хвалеше с тяхното количество.

Хемфил неусетно за себе си се приближаваше стъпка по стъпка към сцената, все по-обсебен от видяното. На Мария не й се понрави начинът, по който светлината от образите се отразяваше на лицето му.

Доброжив също съзерцаваше помпозното изпълнение, което виждаше вероятно за хиляден път. Трудно можеше да се отгатне какви мисли се крият зад маската на безизразното му лице — то никога не бе имало пред себе си друго човешко лице, което да имитира. Импулсивно хвана пак ръката му.

— Доброжив, Хемфил и аз сме живи, също като теб. Ще ни помогнеш ли да останем живи? После и ние ще ти бъдем от полза. — Внезапно тя си представи как Доброжив бива спасен и отведен на някоя планета, където се свива сред зяпащите го зложиви.

— Хубаво. Лошо — ръката му посегна да улови нейните: беше свалил ръкавиците на скафандъра си. Поклащаше се напред и назад сякаш тя едновременно го привличаше и отблъскваше. Прииска й се да писне и да го оплаче, да разкъса с пръсти бездушния метал, който го бе превърнал в това, което представляваше сега.

— Паднаха ни в ръчичките! — Хемфил идеше от сцената, където записаната тирада продължаваше с пълна сила. Той тържествуваше. — Не виждаш ли? Той изрежда пълния каталог на звездите и планетите, които владеят. Това е победна реч. Веднага щом проучим тези карти, ще можем да ги открием, да ги проследим и да ги пипнем!

— Хемфил… — тя искаше да го успокои, за да се съсредоточи върху неотложните проблеми. — Колко стари са тия образи? В коя част на галактиката са били заснети? И дали не са даже от някоя друга галактика? Мислиш ли, че някога ще успеем да определим?

Хемфил загуби част от ентусиазма си.

— Както и да е, имаме шанса да ги проследим: това е информация, която сме длъжни да запазим — и той посочи Доброжив. — Тоя ще трябва да ме заведе до онова, което нарича стратегически корпус: там ще се скрием и ще изчакаме атаката на крайцерите или ще се опитаме да се измъкнем от това проклето нещо с някоя от лодкате му.

Тя поглади Доброжив по ръката, сякаш успокояваше бебе.

— Да, но той е объркан. А и как би могъл да не бъде?

— Разбира се — Хемфил поспря да обмисли. — Ти можеш да се оправиш с него много по-добре, отколкото аз.

Тя не отговори и Хемфил продължи:

— Е, ти си жена, а той изглежда физически напълно здрав млад мъж. Ако искаш, утеши го — важното е да го убедиш да ни помогне. Всичко зависи от теб — и той пак се обърна към сцената, неспособен да откъсне вниманието си от звездните карти. — Идете да се поразходите и си поговорете: само не се отдалечавайте многе.