Фред Саберхаген - Берсеркерите

Доброжив притисна шлема си до шлема на Хемфил и каза:

— Виждал съм другия край на тази пукнатина отвътре, от стратегическия корпус. Той е само на няколко ярда оттук.

Хемфил се поколеба за миг, чудейки се дали да не прати Доброжив да мине пръв вместо него през криволичещия отвор. Само че ако това беше някакъв невероятно сложен капан, той би могъл да бъде задействан отвсякъде.

Допря шлема си до Марииния.

— Стой плътно до него. Следвай го и го дръж под око — и Хемфил ги поведе напред.

Пукнатината започна да се стеснява, но в края си бе все още достатъчно широка, за да може човек да се промъкне през нея.

Скоро Хемфил стигна до огромна празна сфера — светая светих на берсеркера. В центъра имаше някаква сложна конструкция с размерите на къщурка, осигурена противоударно с паяжина от подпорни елементи, които се пръсваха във всички посоки. Нямаше какво друго да бъде освен стратегическият корпус. От него се излъчваше слаб блясък като трепкаща лунна светлина: превключвателите на силовите полета реагираха на случайния атомен водовъртеж вътре, като избираха по някакъв начин коя човешка космическа магистрала или колония да бъде атакувана следващия път.

Хемфил почувства как напрежението в ума и душата му се надигна и достигна върховата точка на триумфалната омраза. Оттласна се напред, прихванал нежно своята бомба, и започна да развива навитата около ръката си корда. Внимателно завърза свободния й край за плунжера на бомбата и се доближи до централния комплекс.

Надявам се да оцелея, помисли си той, и да видя как умира проклетото метално чудовище. Ще закрепя бомбата към централния блок, онази тъй невинно изглеждаща плоча, ще се оттегля на близо двеста фута от тези тежки метални стени и ще дръпна кордата.

Доброжив се бе прикътал на идеалното място, откъдето можеше да вижда сърцето на машината, и наблюдаваше как човекът Хемфил опъва кордата си. Изпитваше известно задоволство, загдето бе предвидил правилно, че до стратегическия корпус може да се стигне незабелязано само по тая тясна пътека, останала от най-големите разрушения. Нямаше обаче защо да се връщат по същия начин. Щом зложивият бъде пленен, те ще могат да потеглят нагоре в пълния с въздух асансьор, който Доброжив използваше, за да идва тук за поддържащи работи.

Хемфил приключи с разстилането на кордата и махна с ръка на Доброжив и Мария, които се бяха вкопчили в една и съща греда и го гледаха. Хемфил дръпна кордата. Разбира се, нищо не се случи. Машината беше казала, че бомбата е обезвредена, а по тоя въпрос машината явно се бе постарала да бъде съвсем сигурна.

Мария се отблъсна от Доброжив и заплава към Хемфил.

Хемфил задърпа кордата отново и отново. Доброжив нетърпеливо въздъхна и се размърда. Подпорните колони тук бяха много студени; започваше да усеща студа в пръстите на ръцете и краката си.

Накрая, когато Хемфил тръгна обратно да провери какво във взривното устройство не е наред, сервизните манипулатори наскачаха от укритията си, за да го хванат. Той понечи да извади пистолета, но щипците им бяха прекалено бързи и го изпревариха.

Това, което Доброжив видя, трудно можеше да се нарече борба, но той го следеше с интерес. Тялото на Хемфил сякаш се бе втвърдило под скафандъра — очевидно напрягаше всеки свой мускул до краен предел. Защо му е на зложивия да се опитва да се бори срещу стоманата и атомната енергия? Машините без усилия понесоха мъжа към асансьорната шахта. Доброжив се почувства неловко.

Мария висеше в пространството с обърнато към Доброжив лице. Прииска му се да иде и пак да я докосне, ала внезапно изпита лек страх, както по-рано, когато бе побягнал от нея. Една от сервизните машини се върна от асансьора, за да я вземе. Докато я отнасяха, тя продължи да държи лицето си обърнато към Доброжив. Той извърна своето настрани, чувствайки се засегнат в самата си същина. Като че ли го бяха наказали и сега изпитваше непонятна вътрешна болка.

В студената тишина мигащата светлина от стратегическия корпус обливаше всичко. В него — хаотичен блок от атоми. Навсякъде двигатели, релета, датчици. Къде ли всъщност се намираше могъщата машина, която му говореше? Навсякъде и никъде. Щяха ли новите чувства, донесени от зложивите, да го оставят някога? Беше се опитал да проумее самия себе си и не бе успял.

На няколко ярда от него светлината мигаше върху някакъв кръгъл предмет, който накърняваше представата на Доброжив за функционалността и хармонията на машинния интериор. Той се вгледа по-внимателно и установи, че това бе космически шлем.