Фред Саберхаген - Берсеркерите

— Колко са? — прошепна Хемфил, като се приведе над нея. Тя остана седнала на пода, твърде изненадана, за да помръдне или проговори.

— Кои? — успя да отрони най-накрая.

Той нетърпеливо кимна с глава към изхода.

— Те. Ония, дето живеят вътре в него и му служат. Докато бях в коридора, забелязах един от тях да излиза от това помещение. Тая машина им е отделила доста жизнено пространство.

— Видях само един мъж.

При тези думи очите му блеснаха. Хемфил показа на Мария как да взриви бомбата, ако се наложи, и й я даде да я държи, а той се зае да прогори веригата й с лазерния си пистолет. Двамата се осведомиха взаимно какво им се бе случило. Тя не мислеше, че някога ще бъде в състояние да задейства бомбата и да се самоубие, но не го каза на Хемфил.

Точно когато излизаха от затворническата килия. Хемфил преживя труден момент, защото три машини се търкулнаха към тях иззад ъгъла. Те обаче пренебрегнаха хората — плъзнаха се и продължиха нататък, докато не изчезнаха от погледа им.

Той се обърна към Мария с ликуващ шепот:

— Тук, под собствената си кожа, проклетото нещо е три четвърти сляпо!

Тя само чакаше, гледайки го уплашено.

С появата на надеждата в ума му бе започнал да се оформя неясен план. Той я поведе по коридора, като заяви:

— Сега ще се погрижим за тоя мъж. Или мъже.

Дали не беше прекалено хубаво, за да бъде вярно, че има само един?

Коридорите бяха зле осветени и пълни с неравни снадки и стъпала. Небрежно изградена отстъпка на живота, помисли той. Беше поел в посоката, накъдето бе видял да отива онзи мъж.

След няколко минути предпазливо напредване Хемфил чу пред себе си придружените със сурнене стъпки на слугата, които приближаваха. Подаде отново бомбата на Мария и я скри зад гърба си. Изчакваха притаени в една тъмна ниша.

Стъпките ги приближаваха безгрижно бързо и скоро пред тях заподскача смътен силует. Рошавата глава се появи толкова бързо, че крошето на обкования в метал юмрук на Хемфил за малко не закъсня. Ударът само закачи тила: мъжът извряска, загуби равновесие и падна. Носеше остарял модел скафандър, но беше без шлем.

Хемфил тикна дулото на лазерния си пистолет в лицето му.

— Само да гъкнеш и ще те убия! Къде са другите?

Лицето, което се взря в Хемфиловото, бе плашещо — по-лошо от плашещо. То изглеждаше по-скоро мъртво, отколкото живо, макар очите да скачаха трескаво от Хемфил към Мария и обратно. На пистолета не обръщаха внимание.

— Това е той — прошепна Мария.

— Къде са приятелите ти? — изръмжа Хемфил.

Човекът попипа удареното на тила си.

— Повреда — рече безизразно, сякаш на себе си. После се пресегна към пистолета — така спокойно и уверено, че едва не си го присвои.

Хемфил отскочи назад и с усилия се удържа да не стреля.

— Сядай долу или ще те убия! Сега ми кажи кой си и още колцина като теб има тук.

Мъжът седеше спокойно, а на пепелявото му лице нямаше и следа от емоции. Той каза:

— Твоята реч е постоянна, без паузи между думите, като речта на машината. Ти държиш инструмент за убиване. Дай ми го и аз ще ви унищожа — теб и ей-тази.

Изглежда тоя човек беше просто една развалина с промит мозък, а не някакъв неизразимо гаден предател. За какво ли би могъл да го използва берсеркерът? Хемфил отстъпи още една крачка назад и бавно свали дулото на пистолета.

С пленника заговори Мария:

— Откъде си? От коя планета?

Безизразен поглед.

— Дома ти — упорстваше тя. — Къде си роден?

— В родилната капсула — от време на време тонът на гласа му се променяше като този на берсеркера, сякаш той бе безстрашен комедиант, който го имитираше.

Хемфил неуверено се засмя.

— Разбира се, че от родилната капсула. Откъде другаде? Питам те за последен път, къде са останалите?

— Не разбирам.

Хемфил въздъхна.

— Добре. Къде е тая родилна капсула?

Все отнякъде трябваше да се започне.

Помещението напомняше склад на биологична лаборатория — слабо осветено, натъпкано с оборудване, цялото в тръби и тръбички. Вероятно тук никога не бе работил жив лаборант.

— И ти си роден тук? — попита Хемфил.

— Да.

— Той е луд.

— Не. Почакай — гласът на Мария се сниши до още по-нисък шепот, сякаш наново се бе уплашила. Тя хвана ръката на мъжа с отпуснатото лице. Той сведе глава, за да погледне докоснатите им ръце.

— Имаш ли си име? — попита тя, като че ли говореше на изгубено дете.

— Аз съм Доброжив.

— Мисля, че е безнадеждно — намеси се Хемфил. Момичето не му обърна внимание.