Стивън Кинг - Човекът с черния костюм

— Гари, чуй какво ще ти кажа — изрече той след миг. Аз продължавах да вия. Остави ме да си поплача още малко, после повдигна брадичката ми, за да ме погледне в очите. — На мама й няма нищо.

Нямах сили да му отвърна и само се взирах в него, а сълзите ми се стичаха по лицето ми. Не му повярвах.

— Не знам какво са ти казали и на кой мръсник би му хрумнало да изплаши малко момче като теб, но кълна се в Бога, на майка ни й няма нищо.

— Но… но той каза…

— Пет пари не давам какво е казал. Прибрах се от Евършам много бързо — той нямал намерение да продава крави, било само слух — и реших, че имам достатъчно време да те настигна. Грабнах въдицата и кошчето, а майка ти ни приготви няколко сандвича с конфитюр, от пресния хляб. Още са топли. Тъй че преди половин час й нямаше нищо, Гари, а който идва от противоположната посока на гората, няма как да знае по-добре от мен, гарантирам ти. — Взря се над главата ми и огледа пътя. — Кой беше този човек? И къде го срещна? Ще го намеря и ще го пребия от бой.

За две секунди — или поне така ми се стори — през ума ми минаха хиляди съображения, но последното беше най-убедително — ако татко налети на човека с черния костюм, не мисля, че той ще е този, който ще пребива. И ще има щастието да си тръгне.

Дългите бели пръсти, завършващи с изкривени нокти, не ми излизаха от ума.

— Гари?

— Не помня — изтърсих.

— Ти къде беше, при разклонението на реката ли? При голямата скала?

Не можех да излъжа баща си, когато ме попиташе направо — дори за да спася неговия или воя живот.

— Да, но не ходи там. — Вкопчих се в ръката му и го задърпах с все сили. — Моля те, не ходи. Беше много страшен човек. — Вдъхновението ме порази като гръм: — Мисля, че имаше пистолет.

Той замислено се взря в мен.

— Може би не е имало такъв човек — отбеляза, леко повишавайки тон в края на изречението почти като за въпрос. — Воже би си задрямал, докато си ловил риба, синко, и си сънувал кошмар. Като онези кошмари за Дани, които имаше през зимата.

Миналата зима действително бях сънувал доста кошмари за Дан — как отварям вратата на дрешника или на тъмната, ухаеща на плодове барака за сайдер, а вътре стои той и се взира насреща ми с пурпурното си, подпухнало лице. Често пъти се будех с писъци, които плашеха родителите ми. Пък и наистина бях позадрямал — поне се унесох — но не сънувах нищо, а и съм сигурен, че се събудих миг преди човекът с черния костюм да плесне с длани и да умъртви пчелата, която тупна в скута ми. Не го сънувах като Дан — сигурен съм в това, въпреки че странната среща вече се размиваше в съзнанието ми като сън, както, предполагам, става с всички спомени за свръхестествени преживявания — замъгляват се в съзнанието и добиват фантастични очертания. Но маже би е по-добре татко да смята, че случката съществува единствено във въображението ми. Заради самия него.

— Може и да съм сънувал — признах.

— Е, значи трябва да се върнем да потърсим въдицата и рибарското ти кошче.

Дори се запъти към реката и трябваше да го дърпам отчаяно, за да го накарам да се обърне към мен.

— После. Мля те, тате. Искам да видя мама. Трябва да се уверя със собствените си очи.

Той размисли над думите ми и кимна.

— Да, май наистина трябва. Първо ще отидем вкъщи, а после ще се върнем на реката.

Запътихме се към фермата — татко нарамил въдицата си досущ като моите приятели, аз — стиснал кошчето му отхапвахме от дебелите филии пресен хляб, намазани с конфитюр от боровинки.

— Хвана ли нещо? — попита ме, когато насреща ни се показа хамбарът.

— Да, сър. Една пъстърва. Доста едра. — „И едно истинско страшилище — допълних мислено, но не изрекох нито дума. — Да си призная честно, по-голямо парче не съм виждал, но не мога да ти го покажа. Дадох го на човека с черния костюм, за да не изяде мен. И успях… за една бройка“

— Само това ли? И нищо друго?

— После съм задрямал. — Това не беше много вярно, но не беше и лъжа.

— Слава Богу, че не си изгубил въдицата си. Или я изгуби, а, Гари?

— А, не, сър — отвърнах доста неохотно. Нямаше смисъл да лъжа, дори да бях измъдрил най-брилянтната лъжа на света — особено ако татко е твърдо решен да намери рибарското ми кошче, а по изражението му личеше, че е.

Канди Бил изхвръкна от задната врата и се втурна насреща ни с обичайния си пронизителен лай, като въртеше цялата си задница, както правят шотландските териери, когато се радват. Не издържах повече — очакването и надеждата се надигаха в гърлото ми като сапунена пяна. Зарязах баща си и хукнах към къщата. Бях убеден, че ще намеря майка си просната на кухненския под с подпухнало, посиняло лице като Дан, когато баща ми го донесе от западната нива, плачейки и повтаряйки името на Иисус.