Стивън Кинг - Човекът с черния костюм

— Не, не е вярно — заинатих се и най-сетне се разплаках. — Тя е стара, на трийсет и пет е, ако можеше да умре от пчела като Дани, отдавна да е умряла, а ти си лъжлив негодник!

Нарекох Сатаната лъжлив негодник. Смътно осъзнавах какво съм извършил, но бях обсебен от чудовищните му думи. Майка ми мъртва? Да ми беше казал, че на мястото на Скалистите планини се плиска океан, по щях да приема. Независимо от това му повярвах — дълбоко в себе си човек винаги вярва в най-лошото, което може да измисли.

— Разбирам мъката ти, рибарче, но тъкмо този довод, опасявам се, не звучи особено убедително. — Говореше престорено, сякаш ме утешаваше; тонът му бе ужасяващ, влудяващ, без капка жал и състрадание. — Човек може цял живот да не види присмехулник, което обаче не означава, че присмехулници не съществуват? Майка ти…

В потока рипна една риба. Човекът с черния костюм се намръщи и насочи показалец към нея. Пъстървата се сгърчи във въздуха, извивайки се толкова болезнено, че за миг сякаш захапа опаката си, сетне цопна във водата и се понесе по течението с обърнат корем. Блъсна се в голямата сива скала при разклонението, завъртя се два пъти във въртопа, който се образуваше на това място, и потегли към Касъл Рок. Междувременно ужасяващият непознат отново извърна към мен пламтящите си очи и тънките му устни се разтеглиха в людоедска усмивка, разкривайки острите му зъби.

— Просто до сега не я жилила пчела — обясни ми. — Но в един хубав миг — преди няма и час, ако трябва да бъда точен — докато майка ти вадеше хляба от фурната и го поставяше на плота да изстине, през прозореца на кухнята влезе пчела.

— Не те слушам, не те слушам, не те слушам!

Затиснах ушите си с ръце. Той сви устни, сякаш се канеше да свирне. Духна насреща ми съвсем леко, но от устата му се разнесе неописуема воня — на запушени канали, дворни клозети, които никога не са виждали вар, и мъртви пиленца след наводнение.

Ръцете му увиснаха безжизнено.

— Така-а. Трябва да ме изслушаш, Гари, трябва да ме изслушаш, милото ми рибарче. Брат ти Дан наследи смъртоносната алергичност именно от майка ти. И ти я носиш, но си взел от баща си защита срещу нея, която горкият Дан кой знае защо не е наследил. — Отново сви устни, но вместо да ми дъхне, зацъка с жестока насмешливост. — Тъй че, макар да ненавиждам да злословя по адрес на мъртвите, в цялата работа има някаква поетична справедливост, не смяташ ли? В крайна сметка тя е виновна за смъртта на Дан; със същия успех можеше да допре дулото до челото му и да дръпне спусъка.

— Не — прошепнах, — не е вярно.

— Напротив, вярно е. Пчелата влетя през прозореца и кацна на врата й. Тя я шляпна с ръка, без да се замисля какво прави — ти самият постъпи по-разсъдливо, нали, Гари? — и пчелата я ужили. Майка ти веднага започна да се задушава. Това е естествена реакция, когато човек е алергичен към пчелна отрова. Гърлото му се стяга и той се задушава. Затова лицето на Дан беше посиняло и подпухнало и баща ти го покри с ризата си.

Зяпнах насреща му, сякаш си бях глътнал езика. По страните ми се стичаха сълзи. Не исках да му вярвам, знаех от неделното училище, че сатаната е баща на всички лъжи — и въпреки това му вярвах. Представях си как е стоял в нашия двор и е надничал през кухнеския прозорец, наблюдавайки как майка ми се свлича на колене, впивайки пръсти в подутото си гърло, а Канди Бил подкача около нея и лае.

— Издаваше възможно най-възхитителните писъци — замислено продължи човекът с черния костюм, — и се опасявам, че си одраска лицето много лошо. Очите й изхвръкнаха като на жаба. Накрая заплака. — След кратко мълчание додаде: — Издъхна със сълзи на очи, не е ли трогателно? И сега стигаме до най-красивата част. Като издъхна… и в продължение на четвърт час лежа на пода, наоколо цареше гробна тишина и се чуваше само тиктакането на часовника на печката, а жилото на пчелата още стърчеше на врата й — толкова мъничко, ах, съвсем миниатюрно жилце — знаеш ли какво направи Канди Бил? Този малък шмекер взе, че изблиза сълзите й. Първо от едната… после от другата страна.

За миг се загледа в потока с натъжен, замислен вид. После се извърна към мен и покрусеното му изражение се изпари като сън. Лицето му се отпусна и придоби лакомия израз на мъртвец, издъхнал гладен. Очите му припламваха. Дори острите му зъбки се подаваха измежду бледите му устни.

— Умирам от глад — изтърси ненадейно. — Ще те убия, ще те изкормя и ще изям вътрешностите ти, малко рибарче. Какво ще кажеш по въпроса?