Стивън Кинг - Човекът с черния костюм

Но тя стоеше до плота съвсем здрава и читава, както когато се разделихме, тананикаше си и чистеше грах в една купа. Обърна се и отначало малко се изненада, но като видя широко ококорените ми очи и пребледнялото ми лице, уплашена извика:

— Гари, какво стана? Какво се случи?

Не отвърнах, просто изтичах до нея и започнах да я целувам. По едно време дойде и баща ми и обясни:

— Не се тревожи Ло… нищо му няма. Просто заспал край потока и пак сънувал лош сън.

— Дано да е последният — отвърна тя и силно ме стисна в прегръдките си, а Канди Бил в това време подскачаше в краката ни и надаваше пронизителния си лай.

— Не е нужно да идваш с мен, ако не искаш, Гари — каза баща ми, макар недвусмислено да бе дал да се разбере, че трябва да отида — да се върна на онова място и да се преборя със страха си, както се казва в наши дни. Тоз метод е много успешен, когато става дума за измислици, но през изтеклите два часа не се бях разколебал в твърдото си убеждение, че човекът с черния костюм беше съвсем истински. Нямаше обаче да мога да убедя баща си. Не мисля, че на този свят някога е съществувал деветгодишен хлапак, способен да убеди баща си, че е видял Сатаната да излиза от гората с черен костюм.

— Ще дойда — отвърнах.

Бях излязъл да го изпратя — трябваше да впрегна целия си кураж, за да не се поотместя — и сега седях край дръвника в страничния двор.

— Какво криеш зад гърба си?

Бавно извадих ръка. Бях готов да тръгна с него с надеждата, че човекът с черния костюм и опънатия като конец път в косата си е отишъл… но исках да съм подготвен в случай, че не е. Доколкото е възможно, разбира се. Стиснах в ръце семейната Библия. Първоначално смятах да взема само Новия завет, спечелен като награда с младежкото състезание по декламация на псалми, което се провеждаше всеки четвъртък (назубрих осем, но с изключение на Двайсет и третия още на следващата седмица бяха изфирясали от главата ми), обаче малката червена книжка ми се стори недостатъчна за среща със самия Сатана, пък дори словата на Иисус да са отпечатани с червено мастило.

Баща ми се загледа в старата Библия, в която бяха напъхани семейни документи и снимки, предположих, че ще ми нареди да я върна на мястото й, но той нищо не каза. По лицето му пробяга печал, примесена със състрадание, сетне кимна.

— Добре. Майка ти знае ли, че си я взел?

— Не, сър.

— Да се надяваме, че няма да забележи липсата й, докато се върнем. Хайде да вървим. Гледай да не я изпуснеш.

След около половин час двамата стърчахме на брега и се взирахме в скалата, където Касъл Стрийм се разклоняваше, и в затревеното местенце в подножието й, където срещнах човека с червено-оранжевите очи. Стисках в ръка бамбуковата си въдица — намерих я под моста — а ракитовото ми кошче лежеше захвърлено в тревата. Капакът му беше отметнат настрани. Дълго двамата с баща ми стояхме така, гледахме надолу и не продумвахме.

„Лари-фари-шмекелари! Надушвам лимонадата на Гари!“ Изрецитира това подло стихотворение, просна се по гръб и се разкикоти като хлапе, което току-що е открило, че притежава достатъчно кураж да изрича мръсни думички като „лайна“ и „пикня“. Тревата край скалата бе тучна и зелена, както в цял Мейн в началото на юли — навсякъде, където огрява слънце… с изключение на мястото, където бе лежал непознатият. То беше с формата на човешко тяло, а тревата там беше изсъхнала и пожълтяла.

Изведнъж забелязах, че стискам семейната Библия толкова силно, че пръстите ми са побелели. Така Норвил, мъжът на Мама Суийт, стиска лесковите пръчки, когато търси вода за кладенец.

— Ти стой тук — рече най-после баща ми и се изпързаля странично по склона, като забиваше пети дълбоко в рохкавата пръст и държеше ръцете си широко разперени, за да пази равновесие. Аз останах да го чакам, протегнал Библията като Норвил лесковите пръчки, а сърцето ми биеше до пръсване. Не знам дали ми се е струвало, че някой ме наблюдава — бях твърде уплашен да ми се струва каквото и да било, освен може би, че ми се иска да съм далеч от това място и тази гора.

Татко се наведе, подуши изгорялата трева и се намръщи. Знаех какво усеща — миризма на изгорели кибритени клечки. Грабна рибарското кошче и бързо се изкатери по брега. Крадешком погледна през рамо, за да се увери, че нищо не го следва. И слава Богу. Подаде ми кошчето, но още не бе го затворил — капакът висеше отметнат встрани на изкусно оплетените си кожени каишки. Надзърнах вътре и видях само трева.