Стивън Кинг - Човекът с черния костюм

— Рибарче! — изсъска, хукна нагоре по брега и ме сграбчи за глезена с дългата си ръка. Отскубнах се, извърнах се и го замерих с рибарската си въдица. Той я отблъсна с лекота, но при падането тя се замота в нозете му и го повали на колене. Не ми трябваше повече — извърнах се и хукнах нагоре по баира. На върха едва не се подхлъзнах, но съумях да се вкопча в една от подпорите на моста и се спасих.

— Не можеш да избягаш, рибарче! — изкрещя той зад гърба ми. Беше разярен, но ми се стори, че в гласа му долавям шеговити нотки. — Да не мислиш, че една пъстърва може да ме засити — и то тъкмо пък мен ?!

— Остави ме на мира! — изревах в отговор.

Вкопчих се в перилата и тромаво се преметнах върху мостчето; в дланите ми се забиха трески и така си ударих главата, като се приземих върху дебелите греди, че свитки ми излязоха от очите. Претърколих се по корем и запълзях. Малко педи края на мостчето скочих на крака, препъвайки се само веднъж, задишах равномерно и хукнах да бягам. Тичах както умеят деветгодишните хлапаци, а именно — като вятъра. Имах чувството, че се докосвах до земята през три крачки, и нищо чудно да е било тъкмо така. Хванах дясната бразда на горската просека и тичах, тичах, докато слепоочията и очите ми запулсираха, отляво ме прониза остра болка, която започваше от ребрата и стигаше чак до подмишницата, и почувствах в гърлото си вкуса на кръв и метални стружки. Като останах без сили, залитнах и спрях, запъхтян като състезателен кон. Бях убеден, че онзи стои зад гърба ми с елегантния си костюм, златната си верижка, проблясваща над джобчето на жилетката му, и зализаната си коса, която дори не се е разрошила.

Но него го нямаше. На пътя, който се виеше към Касъл Стрийм между боровете и смърчовете, нямаше жива душа. Аз обаче долавях присъствието му нейде из тази вековна гора — следеше ме с очите си с цвят на полски пожар, вмирисан на изгорели кибритени клечки и печена пъстърва.

Обърнах се и хукнах с всички сили, макар да понакуцвах — на следващата сутрин имах такава мускулна треска, че едва се измъкнах от леглото. Тогава обаче дори не съм усетил. Току поглеждах през рамо, за да се уверя, че съм сам на пътя. И наистина бях сам, но като поглеждах назад, вместо да се успокоя, се плашех още повече. Елите ми се струваха по-тъмни, по-разклонени и постоянно си представях какво ли се крие зад стволовете досами пътя — дълги, заплетени коридори, капани, в които, паднеш ли, неминуемо ще си счупиш крак; мрачни клисури, в които дебнат Бог знае какви гадини. До този съботен ден през 1914 година си мислех, че мечките са най-страшните същества в гората.

Вече не бях толкова наивен.

На около километър и половина по-нататък — тъкмо бях отминал разклона, където пътят излиза от гората и се влива в Гийгант Флат Роуд — насреща ми се зададе баща ми, който си свирукаше „Старото дъбово ведро“. Носеше въдицата си — онази с луксозната макара от „Мънки Уорд“, и рибарското кошче с ширита, който мама беше вплела в дръжката още по времето, когато Дан беше жив. На него беше извезано: „В ИМЕТО НА ИИСУС“. Бях спрял да тичам, но когато го видях, се втурнах насреща му с крясъци „Тате! Тате! Тате!“ , залитайки като пиян моряк. Помня изумлението, което се изписа на лицето му, като разбра, че при друг случай е можел да се пошегува с мен, но не и в този миг. Изпусна въдицата и кошчето на пътя и без дори да ги погледне, хукна насреща ми. Не съм виждал татко да тича по-бързо — истинско чудо е, че като се срещнахме, не се проснах на земята. При сблъсъка си ударих носа в токата на колана му и шурна кръв. Дори не съм обърнал внимание. Единствената ми мисъл беше да прегърна татко и да се вкопча в него. Притисках пламналото си лице в корема му и изцапах синята му работна риза със сълзи, сополи и кръв.

— Гари, какво има? Какво стана? Добре ли си?

— Мама е умряла! — хълцах. — Срещнах в гората един човек и той ми каза! Мама е умряла! Ужилила я е пчела и тя се подула като Дан, и умряла! Лежи на кухненския под и Канди Бил… обли-изва… сълзи-ите… от… от…

„Лицето й“ , исках да довърша, но така се запъхтях, че не можах да изрека и думичка. Сълзите ми отново рукнаха и стреснатото, изплашено лице на татко се разми в три отделни образа, които се насложиха един върху друг. Разревах се — но не като бебе, което си е ожулило коляното, а като куче, което е надушило лошо знамение в луната — и баща ми силно притисна лицето ми към твърдия си гладък корем. Аз обаче се изплъзнах от ръката му и извърнах поглед назад. Исках да се уверя, че човекът с черния костюм не се задава. Нямаше и следа от него — пътят се виеше през гората съвършено пуст. Заклех се каквото и да става, кракът ми да не стъпи на горската просека, но вече си мисля, че най-голямата Божия милост към рабите Му, населяващи замята, е, че не могат да виждат бъдещето. Сигурно щях да обезумея, ако знаех, че само след два часа отново ще крача по същия този път. За момента ме утешаваше дори само мисълта, че все още сме сами. После се сетих за майка ми — красивата ми мъртва майчица — отново зарових лице в ризата на баща ми и пак се разревах.