Стивън Кинг - Човекът с черния костюм

— Каза ми, че си уловил пъстърва, но може би си сънувал и нея — отбеляза баща ми.

— Не, сър — скочих като ужилен от недоверието, което долових в гласа му. — Наистина хванах.

— Е, надали е избягала, ако си я изкормил и си я почистил. А ти едва ли би я прибрал непочистена, нали, Гари? Не съм те учил така.

— Да, сър, истина е, но…

— Значи, щом не си я сънувал и е била мъртва в кошчето, нещо е минало оттук и я е изяло — отсече баща ми и отново се огледа крадешком с широко разтворени очи, сякаш бе дочул някакъв шум. По челото му бяха избили капчици пот, едри като елмази — и нищо чудно.

— Хайде — подкани ме, — да се махаме оттук, по дяволите!

Нямах нищо против. Бързо се отправихме към мостчето. Като стигнахме, баща ми коленичи и огледа мястото, където намерихме въдицата. Тревата и тук бе изсъхнала, а венериният чехъл се беше сгърчил и покафенял, сякаш овъглен от огнен език. В това време надникнах в празното кошче.

— Сигурно се е върнал и е изял и другата ми риба — промърморих.

— Другата риба! — вдигна поглед баща ми.

— Да, сър. Бях хванал още едно парче. Много голямо. Онзи човек беше ужасно гладен. — Не можах да довърша — думите бяха на устните ми, но не ги изрекох.

Изкатерихме се на мостчето и се прехвърлихме през перилата. Баща ми взе кошчето, надзърна в него и го запрати в реката. Аз застанах до него тъкмо навреме да видя как цопна и отплува о течението като лодка, а водата взе да нахлува през рехавата ракитова плетка.

— Миришеше лошо — поясни баща ми, но не посмя да ме погледне и кой знае защо ми се стори, че се оправдава. За пръв и последен път го чувах да говори така.

— Да, сър.

— Ще кажем на майка ти, че не сме го намерили. А ако не ни попита, ще си мълчим.

— Да, сър, ще си мълчим.

Тя не ни попита, ние си замълчахме, и тук историята свършва.

Оттогава изминаха осемдесет и една години в продължение на много от тях дори не съм се сещал за тази случка… не и наяве. Като всеки друг човек, живял на тази земя, за сънищата си не гарантирам. Но вече съм стар и, изглежда, сънувам наяве. Болестите прииждат като вълните, които скоро ще погълнат изоставения пясъчен замък; спомените ми — и те прииждат и ме подсещат за една стара песничка, която звучеше горе-долу така: „Не ги закачай/ сами ще си дойдат/ с подвити опашки“. Помня, какво съм ял и какви игри съм играл, помня момичетата, които съм целувал в гардеробната на училището, когато сме играли на поща, помня момчетата, с които съм дружил, помня кога за пръв път пих алкохол и кога запалих първата си цигара (от царевичен кочан зад свинарника на Дики Хамър, след което повърнах). Но споменът за мъжа с черния костюм е най-ярък сред всичките ми спомени, сякаш излъчва своя, призрачна светлина. Беше истински, беше Сатаната и или беше дошъл специално за мен, или ми проработи късметът. Все повече се убеждавам, че успях да се изплъзна благодарение на късмета си — единствено на късмета си, а не на намесата на Господа, комуто съм се молил и когото съм възславял през целия си живот.

И както си лежа в старческия дом и в порутения пясъчен замък на тялото си, си казвам, че няма защо да се страхувам от Сатаната, че съм живял добър, праведен живот, значи няма защо да се страхувам. Понякога си напомням, че в крайна сметка не баща ми, а аз успях да убедя майка ми към края на същото онова лято да продължи да ходи на църква. В мрака на нощта обаче тези успокоения са безсилни и не носят утеха. В мрака на нощта се обажда глас, който шепне, че и деветгодишното момче не е направило нищо, което да му дава основание да се страхува от Сатаната… но въпреки това той дойде. Понякога зашепва в нечовешки ниски октави. Голяма риба! Голя-аама ри-ииба!

Сатаната ми се яви веднъж, преди много години — ами ако му хрумне да ми се яви отново? Вече съм твърде стар да избягам — не мога да стигна сам дори до тоалетната, камо ли да тичам. Нямам и грамадна, тлъста пъстърва, с която да го умилостивя — стар съм, а кошчето е празно. Ами ако се върне и ме завари така?

И все още е гладен?

„Младият стопанин Браун“ е любимият ми разказ от Натаниел Хоторн. Мисля, че се нарежда сред десетте най-хубави разкази, писани от американец. В знак на почит „Човекът с черния костюм“ напомня именно този стил. Що се отнася до конкретните подробности, веднъж разговарях с един приятел, чийто дядо вярвал — съвсем искрено — че в началото на двайсети век е срещнал Сатаната в гората. Разказал му е как нечестивия излязъл от гората и се запътил насреща му като най-обикновен човек. Докато си бъбрили, забелязал, че мъжът е с пламтящи червени очи и мирише на сяра. Почувствал, че Сатаната ще го убие, ако разбере, че е разкрит, затова всячески се старал да води нормален разговор, докато най-сетне успял да се измъкне. Разказът ми се роди от историята на моя приятел. Писането му не ми достави никакво удоволствие, но въпреки това е се отказвах. Някои истории настояват да бъдат разказани с такива крясъци, че човек се принуждава да ги напише, само и само да ги накара да млъкнат. Крайният резултат ми звучи като скучна приказка, поднесена доста суховато и нямаща нищо общо с Хоторновия разказ, който толкова харесвам. Бях потресен, когато сп. „Ню Йоркър“ пожела да го публикува. А когато спечели наградата „О’Хенри“ за най-добър разказ на 1996 година, сметнах, че някой е допуснал грешка (което обаче никак не ми попречи да си получа наградата). Читателите вероятно също ще го харесат. Този разказ е доказателство, че авторът често пъти е най-лошият съдник на своята творба.