Стивън Кинг - Бягащият човек

— С това не беше много бърз, Бен.

— Но всички отговори са верни — каза той и й се усмихна. Наведе се напред и леко я плесна по задника.

— Вземи си един душ, малката. Добре се справи.

Лицето й пламна.

— Мога да те дисквалифицирам.

— Глупости. Ще те уволнят, това е всичко.

— Махай се! Връщай се в редицата! — гласът й бе станал дрезгав, а тя изглеждаше изведнъж готова да заплаче. Това, което Ричърдс изпита към нея в този момент, беше почти съжаление, но той го потисна.

— Пожелавам ти приятна вечер. Излез и вечеряй шест различни ястия с този, с който спиш тази седмица, и си мисли за детето ми, което умира от грип в един мръсен двустаен апартамент от Масовото строителство.

Той я остави втренчена в него с побеляло лице.

От групата бяха останали шест души. Те преминаха в следващата стая. Часът бе един и половина.

…междинно отчитане — минус 091…

Лекарят, който седеше срещу него зад масата в друга малка кабинка, носеше очила с малки и дебели лещи. Имаше неприятна доволна усмивка, напомняща на Ричърдс за един малоумен, когото познаваше като дете. Момчето обичаше да клечи под пейките на училищния стадион, докато уж гони кучето си, и да гледа под полите на момичетата. Ричърдс се усмихна.

— Нещо приятно? — попита лекарят, като му подхвърли първия лист с мастилено петно от теста на Роршах. Неприятната му усмивка се разшири още малко.

— Да. Напомняте ми един човек, когото познавах.

— Така ли? Кой?

— Няма значение.

— Много добре. Какво виждате тук?

Ричърдс погледна мастиленото петно. Маншетът на апарата за кръвно налягане стягаше дясната му ръка. Електроди бяха прилепени към главата му, а техните кабели и този от ръката му излизаха от някакъв уред, поставен до лекаря. Вълнообразни линии се движеха по екрана му.

— Две негърки. Целуват се.

Докторът подхвърли следващия лист.

— А тук?

— Спортна кола. Прилича на „Ягуар“.

— Обичате ли бензинови автомобили?

Ричърдс сви рамене:

— Имах цяла колекция от модели, когато бях ученик.

Лекарят си записа нещо и хвърли друг лист.

— Болна жена. Лежи на една страна. Сенките по лицето й приличат на затворнически решетки.

— А това? Последното е…

Ричърдс избухна в смях.

— Прилича на куп говна.

Представи си доктора с бялата си престилка как лази под пейките, гледа под полите на момичетата и онанира и отново започна да се смее. Лекарят седеше и му се усмихваше с гадната си усмивка, а това съвсем довършваше картината и я правеше още по-смешна. Най-накрая Ричърдс престана да се хили. Изхълца веднъж и млъкна.

— Не мисля, че ще ми кажете…

— Не — отвърна Ричърдс — Няма.

— Тогава продължаваме. Асоциации. — Не си направи труд да обясни термина.

Ричърдс предположи, че вече му се носи славата. Това беше добре. Щеше да му спести време.

— Готов ли сте?

— Да.

Докторът извади хронометър от вътрешния си джоб, включи химикалката си и започна, гледайки листа пред себе си:

— Доктор.

— Негър — отвърна Ричърдс.

— Пенис.

— Петел.

— Червено.

— Черно.

— Сребърен.

— Кинжал.

— Пушка.

— Убийство.

— Печеля.

— Пари.

— Секс.

— Тест.

— Стачка.

— Уволнение.

Списъкът продължаваше. Минаха през повече от петдесет думи, преди докторът да натисне копчето на хронометъра и да остави химикалката.

— Добре — каза той. Скръсти ръце и погледна сериозно Ричърдс. — Последен въпрос, Бен. Не мисля, че ще разбера, ако ме излъжеш, но така или иначе машината, към която си свързан, ще го отчете много точно. Имаш ли сериозни причини (в тяхното число не влиза самоубийството) да кандидатстваш за участие в игрите?

— Да.

— Какви?

— Дъщеря ми е болна. Има нужда от лекар. Лекарства. Болнични грижи.

Химикалката задраска по листа.

— Нещо друго?

Ричърдс щеше да отговори с „не“ (не беше тяхна работа), но реши да разкаже всичко. Може би защото докторът приличаше на онова забравено момче от неговото минало. Може би защото просто трябваше да се каже веднъж, да се каже докрай и да му се придаде форма, както се получава, когато човек се насили да трансформира неясните си емоционални преживявания в думи с определено значение.

— От дълго време съм без работа. Искам да работя отново, дори да е само ролята на прекарания в една игра с известен край. Искам да работя и да поддържам семейството си. Аз имам достойнство. А ти имаш ли достойнство, докторе?

— Да. Не би ми позволило да падна ниско — каза лекарят и изключи химикалката си. — Ако нямате какво да добавите, мистър Ричърдс… — той се изправи. Това, както и обръщението, показваше, че разговорът е приключил, независимо дали Ричърдс имаше какво да добави или не.