Стивън Кинг: Бягащият човек

— Не.

— Вратата е отдясно в края на залата. Желая ви успех.

— Разбира се — отвърна Ричърдс.

…междинно отчитане — минус 090…

От групата, с която Ричърдс беше влязъл, сега оставаха четирима. Следващата чакалня бе доста по-малка, а общият брой на кандидатите — намален с около шестдесет процента. Последните от тези, чиито имена започваха с „Ю“ и „Я“, влязоха към четири часа и половина. Тридесет минути по-рано един санитар беше обиколил залата с тава безвкусни сандвичи. Ричърдс си взе два и седна, заслушан в някакъв мъж на име Ритънмънд, който демонстрираше пред него и още неколцина своя сякаш неизчерпаем запас от мръсни вицове и историйки.

Когато се събра цялата група, кандидатите бяха вкарани в асансьора и качени на петия етаж. Жилищното пространство, определено за тях, се състоеше от голяма обща стая, обща тоалетна и неизбежната обща спалня, приличаща на производствен цех с редиците от походни легла. Съобщиха им, че в седем часа в кафетерията в дъното на коридора ще се сервира топла храна.

Няколко минути Ричърдс остана седнал, после стана и отиде до полицая, застанал до вратата, през която бяха влезли.

— Има ли телефон, мой човек? — не очакваше да им е позволено да се обаждат навън, но полицаят просто посочи с палец коридора. Ричърдс бутна вратата и погледна. Разбира се, имаше телефон. Автомат с монети. Погледна отново към полицая.

— Слушай, ако ми дадеш назаем петдесет цента за телефона…

— Разкарай се.

Ричърдс успя да се сдържи.

— Искам да се обадя на жена си. Детето ми е болно. Постави се на мое място, за Бога!

Ченгето се изсмя — кратък, режещ и грозен звук.

— Всички сте еднакви. Всеки ден все същата песен. Имате си готова история за всеки ден от годината.

— Копеле — каза Ричърдс и нещо в погледа и положението на тялото му накара ченгето да извърти очи към стената. — Ти не си ли женен? Никога ли не си бил притиснат така, че да трябва да искаш назаем, дори ако се чувстваш последната отрепка?

Ченгето рязко пъхна ръка в джоба си и извади шепа пластмасови монети. Даде две по двадесет и пет цента на Ричърдс, набута останалите обратно и го сграбчи за комбинезона.

— Ако ми пратиш някой друг само защото Чарли Грейди е мека Мария, ще ти пръсна мозъка. Разбра ли, боклук?

— Благодаря — каза спокойно Ричърдс. — За заема.

Чарли Грейди се засмя и го пусна. Ричърдс излезе в коридора, вдигна слушалката на телефона и пусна монетите. Те изтрополяха глухо и за момент нищо не се промени. „Господи, всичко напразно“ — помисли си той, но после се появи сигналът. Ричърдс бавно набра номера на общия телефон на петия етаж на техния блок, като се надяваше да не го вдигне онази кучка Дженър. Тя щеше да изкрещи „грешка“ в момента, в който познаеше гласа му, и монетите щяха да отидат на вятъра.

Телефонът иззвъня шест пъти и един непознат глас каза:

— Ало?

— Искам да говоря с Шийла Ричърдс от апартамент 5В.

— Мисля, че излезе — отвърна гласът. После добави многозначително. — Тя обикаля из квартала, нали знаете… Имат болно дете, а мъжът й за нищо не го бива.

— Само почукайте на вратата — примоли й се той.

— Почакайте.

От другата страна пуснаха слушалката и тя издрънча, когато се удари в стената. Някъде далеч неясно, като в сън, той чу тропането по вратата и непознатия глас, който викаше:

— На телефона! Търсят ви по телефона, мисис Ричърдс.

Половин минута по-късно отново го чу в слушалката:

— Няма я. Чува се плачът на детето, но нея я няма. Нали ви казах, дебне навън — гласът се изкикоти.

Прииска му се да може да влезе в телефона и да изскочи от другата страна като зъл дух от черна бутилка, да хване непознатия глас за врата и да стиска, докато очите му изхвръкнат и се затъркалят по земята.

— Трябва да й предадете нещо — каза Ричърдс. — Запишете го на стената, ако нямате къде.

— Нямам молив. Затварям. Довиждане.

— Чакайте! — изкрещя в паника Ричърдс.

— Аз… Един момент — каза неохотно гласът. — Качва се по стълбите.

Отмалял и плувнал в пот, Ричърдс се облегна на стената. Миг по-късно гласът на Шийла звучеше в ухото му — озадачен, подозрителен и малко изплашен.

— Ало?

— Шийла? — затвори очи и се отпусна. Само стената го държеше изправен.

— Бен? Бен, ти ли си? Добре ли си?

— Да, съвсем. Кати, тя…

— Все същото. Не я тресе толкова силно, но гърлото й е много възпалено и диша хрипаво. Бен, мисля, че има вода в дробовете. Ами ако е с пневмония?

— Ще се оправи. Ще се оправи.