Стивън Кинг: Бягащият човек

Заля го внезапна и непоносима вълна от носталгия по Шийла и Кати и му се прииска да им се обади. Не вярваше да е разрешено. Все още можеше да си тръгне, разбира се — няколко души вече бяха прекосили с разсеяна усмивка залата, за да минат през вратата с надпис „КЪМ УЛИЦАТА“. Към апартамента и дъщеря му, изгаряща от треската в другата стая? Не. Не можеше. Не можеше.

Постоя още малко до прозореца, върна се обратно и седна.

Започваше новата игра „Изкопай гроба си“. Мъжът до Ричърдс нервно раздвижи ръката си.

— Вярно ли е, че изхвърлят повече от тридесет процента още на физическите?

— Не зная — каза Ричърдс.

— Господи, аз имам бронхит. Може би „Бъхтене за пари“…

Ричърдс не знаеше какво да му отговори. Дишането на човека напомняше звук на камион, изкачващ стръмен хълм в далечината. Той продължи с тихо отчаяние в гласа:

— Имам семейство.

Ричърдс погледна екрана, като се престори, че му е интересно. Дълго време мъжът не проговори. Когато в седем и половина отново смениха предаването, Ричърдс го чу да пита другия си съсед нещо за физическия тест.

Навън беше станало съвсем тъмно. Ричърдс се зачуди дали все още вали. Вечерта изглеждаше невероятно дълга.

…междинно отчитане — минус 095…

Беше малко след девет и половина, когато групата на Ричърдс (започващите с „Р“) мина през вратата под червената стрелка в залата за прегледи. Голяма част от първоначалната възбуда бе изчезнала и сега хората гледаха жадно екрана без следа от предишния страх или дремеха. Името на мъжа, който дишаше шумно, започваше с „Л“ и го бяха извикали преди около час. Ричърдс разсеяно се запита дали се е провалил.

Залата за прегледи беше дълга, облицована с плочки и осветена от неонови лампи. Приличаше на монтажна линия с отегчени лекари, застанали на различни места край конвейера.

„Дали някой от вас ще прегледа малкото ми момиче?“ — помисли си със злоба Ричърдс. Кандидатите показаха картите си пред обектива на друга камера, вградена в стената, и им наредиха да спрат пред една редица от закачалки. Приближи се лекар в бяла лабораторна престилка, пъхнал папка под мишницата си.

— Съблечете се — каза той. — Закачете дрехите си. Запомнете номера над закачалката и го кажете на санитаря в края на залата. Не се тревожете за ценностите си. Тук никой няма нужда от тях.

Ценности. „Хубава шега“ — помисли си Ричърдс, докато разкопчаваше ризата си. В портфейла му имаше няколко снимки на Шийла и Кати, бележка за подметката, която беше сменил преди шест месеца при кварталния обущар, ключодържател с един-единствен ключ — този от входната врата, детско чорапче, което не си спомняше да е слагал вътре, и пакет „Блам“, взет от автомата.

Носеше парцаливото бельо, без което Шийла упорито отказваше да го пуска навън. Но повечето мъже нямаха нищо под панталоните си. Скоро всички стояха голи и безлични, с членове, увиснали между краката им като забравени оръдия. Всеки държеше в ръка картата си. Някои пристъпваха от крак на крак, въпреки че подът не беше студен. Носеше се слаб мирис на алкохол, който предизвикваше неопределена носталгия.

— Движете се в колона — нареждаше лекарят с папката. — Винаги показвайте картите си. Спазвайте инструкциите.

Колоната се придвижи напред. Ричърдс видя, че до всеки доктор по пътя им стоеше полицай. Наведе очи и зачака.

— Картата.

Подаде си картата. Първият лекар отбеляза номера.

— Отворете си устата.

Отвори я. Притиснаха надолу езика му. Следващият лекар огледа зениците му, като ги освети, а след това прегледа и ушите.

Друг сложи студения диск на стетоскопа на гърдите му.

— Кашляйте.

Ричърдс се изкашля. Лекарят го обърна и постави стетоскопа на гърба му.

— Поемете дълбоко въздух и го задръжте.

По-напред в колоната тъкмо издърпваха встрани един от кандидатите. Той се нуждаел от парите, те не можели да го допуснат, той щял да извика адвоката си… Стетоскопът се премести.

— Издишайте.

Ричърдс издиша.

— Минавайте нататък.

Ухилен лекар с превръзка на окото измери кръвното му налягане. Следващият — плешив мъж, който имаше няколко големи кафяви лунички по темето — сви ръка и постави хладната си длан между торбичката на скротума и горната част на бедрото на Ричърдс.

— Кашляйте.

Ричърдс се изкашля.

— Минавайте нататък.

Измериха му температурата. Казаха му да плюе в някаква чаша… Половината. Половината от пътя през залата. Двама-трима вече бяха приключили и един санитар с бледо лице и заешки зъби им носеше дрехите в телени кошници. Други шест бяха отстранени, показаха им стълбите.