Стивън Кинг: Бягащият човек

— Жестокият стар свят, момко — каза жената без съчувствие. — Минавай нататък.

Ричърдс тръгна. Зад него ритуалът започваше отначало.

…междинно отчитане — минус 097…

Една здрава и мазолеста ръка го хвана за рамото между двете гишета в началото на коридора.

— Картата, мой човек.

Ричърдс я показа. Полицаят се отпусна, но лицето му остана лукаво като на китаец. Като че ли беше разочарован.

— Обичаш да ги връщаш, нали? — попита Ричърдс. — Това наистина те зарежда.

— Искаш ли да се върнеш на улицата, боклук?

Ричърдс продължи покрай него, но ченгето не помръдна. Спря се насред пътя към асансьорите и погледна назад.

— Хей, ченге!

Полицаят го изгледа свирепо.

— Имаш ли семейство? Другата седмица може да си ти.

— Движи се! — изрева вбесен полицаят.

Ричърдс се усмихна и продължи нататък. Поне двадесет кандидати стояха на опашката пред асансьорите. Ричърдс подаде картата си на друг полицай. Той го погледна внимателно.

— Здрав ли ти е задникът, синко?

— Доста — отвърна с усмивка Ричърдс.

— Бая ще ти го смачкат — полицаят му върна картата. — Толкова умно ли ще говориш с няколко дупки в главата?

— Точно толкова, колкото и ти без този пистолет на бедрото и с панталони, смъкнати до глезените. — Ричърдс все още се усмихваше. — Искаш ли да опиташ?

За момент си помисли, че ченгето ще му се нахвърли.

— Те ще те оправят — рече полицаят. — Ще се влачиш на колене, преди да свършиш. — Той самоуверено се отправи към новопристигналите и им поиска картите.

Мъжът пред Ричърдс се обърна. Имаше изнервено, нещастно лице и къдрава коса, която се спускаше на кичур по средата на челото.

— Ей, нали не искаш да ги настроиш срещу себе си? Те имат начини да научат всичко.

— Сериозно? — попита без интерес Ричърдс.

Мъжът се обърна на другата страна. Вратите на асансьора се отвориха рязко. Чернокож полицай с огромен корем закриваше редицата от бутони. Друг седеше в дъното на голямото помещение на малко столче в една кабинка с големината на телефонна будка и четеше порносписание с холограмни илюстрации. Между коленете си стискаше пушка с рязана цев. На удобно разстояние до него бяха наредени патрони.

— Минавайте в края! — викаше дебелият полицай с явно отегчение. — Минавайте в края. Минавайте в края.

Те така се наблъскаха, че стана невъзможно да се диша. Плътна стена от уморени тела обграждаше Ричърдс от всички страни. Изкачиха се до втория етаж и вратите се отвориха. Ричърдс, който стърчеше една глава над всички останали, зърна огромна, приличаща на чакалня зала, с много столове и един властващ над всичко екран. В ъгъла имаше автомат за цигари.

— Излизайте. Излизайте. Вляво показвайте картите си.

Те излязоха, като държаха картите си близо до неподвижния обектив на някаква камера. Трима полицаи стояха близо до него. Неизвестно защо, при показването на десетина карти една сирена се задействаше, а ченгетата издърпваха собствениците им от опашката и ги изблъскваха някъде встрани. Ричърдс показа своята и беше пропуснат. Отиде до автомата за цигари, взе пакет „Блам“ и седна възможно най-далеч от екрана. Запали цигара и се закашля, когато издиша дима. Близо шест месеца не беше пушил.

…междинно отчитане — минус 096…

Повикаха всички, чиито имена започваха с буквата „А“ почти веднага. Около две дузини мъже минаха един по един през вратата в дъното зад екрана. Над нея имаше табела с надписи „ОТТУК“. Една стрелка под буквите сочеше вратата. Ниското ниво на грамотност на кандидатите за игрите беше всеизвестно. На всеки петнадесет минути извикваха следващата буква. Бен Ричърдс беше седнал около пет часа и прецени, че към девет и петнадесет ще стигнат до него. Съжали, че не е взел книга със себе си, но реши, че така е най-добре. На книгите се гледаше в най-добрия случай с подозрение, особено когато ги четеше някой отвъд канала. Порносписанията бяха по-безопасни. Неспокоен, той изгледа новините в шест часа (в Еквадор се биеха още по-ожесточено, нови бунтове на канибали в Индия, „Детройтските тигри“ бяха победили „Пумите от Хардинг“ с резултат 6:2 в следобедния мач) и щом започна първото от вечерните състезания за големите пари, отиде до прозореца и се загледа навън. Сега, когато вече бе направил избора си, игрите отново го отегчаваха. Повечето от мъжете обаче наблюдаваха „Смешни пушки“ в някакъв кошмарен захлас. Следващата седмица можеше да участват те.

Навън сумракът бавно изцеждаше дневната светлина. Електрическите влакове профучаваха през силовите пръстени над прозореца на втория етаж, а мощните им фарове опипваха сивия въздух. По тротоарите отдолу тълпи мъже и жени (повечето, разбира се, бяха техници или чиновници в Телевизионната мрежа) започваха своя вечерен лов на удоволствия. Един търговец на наркотици с разрешително продаваше стоката си на отсрещния ъгъл. Мъж, хванал по една красавица в самурови кожи с всяка ръка, мина покрай него. Тримата се смееха на нещо.