Стивън Кинг - Библиотечна полиция

— Става дума за Детската библиотека — каза той — и за плакатите. Някои от тях ме изненадаха. Почти ме шокираха. — Очакваше, че думите му ще прозвучат почти като забележка, която би отправил баптистки проповедник, ако зърне изпод списанията на масичката за кафе на някой от енориашите му да се подава „Плейбой“, но въобще не прозвуча така. „Защото — помисли си той — това не е обикновено чувство. Наистина бях шокиран. Никакво почти.“

— Плакати ли? — попита тя, намръщи се, а после челото й се проясни. Тя се разсмя. — О! Трябва да сте видели Библиотечния полицай… и, разбира се, Глупчо.

— Глупчо?

— Плаката, на който пише: „НИКОГА НЕ СЕ КАЧВАЙТЕ ПРИ НЕПОЗНАТИ“. Така децата нарекоха момченцето на картината. Онова, което вика. Нарекоха го Глупчо — според мен го презират, защото е извършил такова глупаво нещо. Мисля, че това е много полезно, не смятате ли?

— Той не вика — каза бавно Сам. — Той пищи.

Тя сви рамене.

— Вика, пищи, каква е разликата? Тук почти не сме чували нито едното, нито другото. Децата са много добри — много почтителни.

— Не се съмнявам. — Бяха стигнали отново във фоайето и той погледна към табелата на триножника — табелата, на която не пишеше

нито

а просто провъзгласяваше следната неоспорима заповед:

— И освен това — всичко зависи от интерпретацията, нали?

— Сигурно — каза Сам. Почувства, че се опитват да го докарат — при това много успешно — до позиция, която не би имал морално право да заеме и в която диалектиката би принадлежала на Арделия Лорц. Тя му създаваше впечатлението, че е свикнала с подобни забележки и това го караше да упорства. — Но тези плакати ме поразиха със своята крайност.

— Така ли? — попита учтиво тя.

Вече бяха се спрели до външната врата.

— Да. Плашат. — Той се престраши и каза това, което наистина смяташе. — Не са подходящи за място, където се събират малки деца.

Помисли си, че тонът му все пак не звучи твърде назидателно, поне така му се стори, и изпита облекчение.

Тя се усмихваше и тази усмивка го разстрои.

— Не сте първият, който изразява такова мнение, Сам. Възрастните, които нямат деца, не посещават често Детската библиотека, но все пак идват от време на време — чичовци, лели, някой приятел на самотна майка, поел задължението да прибере детето й… или хора като вас, Сам — които търсят мен.

„Хора в нужда — казваха хладните й синьо-сиви очи. — Хора, които идват за помощ и тогава, след като вече са ПОЛУЧИЛИ помощ, започват да критикуват начина, по който вършим нещата тук, в Обществената библиотека на Джънкшън сити. Начина, по който аз върша нещата в Обществената библиотека на Джънкшън сити.“

— Значи мислите, че не бива да се бъркам — каза Сам с благ тон. Не чувстваше благост — внезапно престана да чувства каквато и да било благост, но това беше трик от професията му и той се уви в него като в защитно наметало.

— Съвсем не. Просто не разбирате. Правихме допитване миналото лято, Сам — част от Лятната програма за четене. Наричаме нашата програма „Летните горещини на Джънкшън сити“ и в нея всяко дете получава по една точка за всяка книга, която прочете. Това е една от стратегиите, които сме разработили, за да насърчим децата да четат. Нали това е една от най-големите ни задачи.

„Ние знаем какво правим — му казваше спокойният й поглед. — А аз съм много учтива, нали? Като се има предвид, че вие, който никога през живота си не сте идвали тук, от първото си надникване започвате да изстрелвате критики.“

Сам започна да изпитва силно неудобство. Диалектическото бойно поле все още не беше завоювано от Арделия Лорц — поне не изцяло, но той отчете факта, че се намира в отстъпление.

— Според допитването любимият филм сред децата миналата година е бил „Кошмар на улица Елм, част 5“. Любимата им рокгрупа е „Гънс енд роузис“, а след нея идва някой си Ози Озбърн, за когото научавам, че по време на концертите си отхапвал главите на живи животни. Любимият им роман е „Лебедова песен“. Това е книга на ужасите от някой си Робърт Маккемън. Не можем да запазим дори един екземпляр от нея, Сам. Правят я на парцал за седмици. Имах един екземпляр в пластмасова подвързия, но, разбира се, беше откраднат. От някое от лошите деца.

Устните й се свиха в тънка линия.

— Втори в класирането беше един роман на ужасите за някакво цвете — убиец на насекоми и деца, наречен „Цветя на тавана“. Тази книга беше на първо място в продължение на цели пет години. А някои дори споменаха „Къщата на Пейтън“.