Стивън Кинг - Библиотечна полиция

— Но и двете книги все още вършат работа — каза тя и за по-сигурно ги потупа с ръка, — а в този бизнес това е важното, нали, Сам? Резултатите.

— Да… май че е така.

Той я погледна замислено, а госпожица Лорц повдигна вежди — сякаш искаше да защити думите си.

— Кажете ми за какво мислите — каза тя.

— Мислех си колко рядко е това събитие в живота ми като възрастен — каза той. — Не чак нечувано, но рядко. Дойдох да взема книги, за да оживя речта си и вие, изглежда, ми дадохте точно това, за което съм дошъл. Подобно нещо не се случва много често в този свят, в който не можеш да получиш дори няколко хубави агнешки пържоли от магазина, когато са ти пред очите.

Тя се усмихна. Усмивката й показваше неподправено удоволствие… само че Сам още веднъж забеляза, че очите й не се усмихват. Не си бяха променили изражението, откакто я беше открил (или тя го беше открила) в детската библиотека. Просто продължаваха да гледат.

— Май че току-що получих комплимент.

— Така е, госпожице. Получихте.

— Благодаря, Сам. Много ви благодаря. Казват, че с ласкателство могат да измъкнат всичко от тебе, но се боя, че трябва да ви поискам и два долара.

— Така ли?

— Таксата за издаване на читателска карта за възрастни — поясни тя, — но важи за три години, а подновяването струва само петдесет цента. Съгласен ли сте, или…

— Звучи чудесно.

— Тогава елате с мен — каза тя и Сам я последва до бюрото за връщане на книги.

Тя му даде картон за попълване и той вписа името, адреса, телефоните и местоработата си.

— Значи живеете на авеню „Келтън“. Прекрасно!

— Е, на мен ми харесва.

— Къщите са красиви и големи — би трябвало да се ожените.

Той се сепна.

— Как разбрахте, че не съм женен?

— По същия начин, по който вие разбрахте, че аз не съм — каза тя. Усмихна се дяволито като котка. — Нямате нищо на безимения на лявата ръка.

— О — каза той смутено и се усмихна. Не се получи обичайната му лъчиста усмивка — усети топлина върху бузите си.

— Два долара, моля.

Подаде й две банкноти по един долар. Тя отиде до малко бюро, на което имаше старинна пишеща машина и написа на нея нещо върху светлооранжева карта. Донесе я обратно до бюрото за записване, подписа се най-отдолу със замах и после я бутна към него.

— Моля, проверете дали всички сведения са верни.

Сам провери.

— Всичко е чудесно.

Първото й име, отбеляза той, е Арделия. Хубаво име и доста необикновено.

Тя отново взе новата му читателска карта — той си помисли, че е първата, която беше имал след онази от колежа, а и онази ценна карта беше използвал твърде малко — и я сложи под апарата за микрофилми заедно с по една карта, която извади от джоба на всяка от книгите.

— Можете да задържите книгите не повече от седмица, защото са от Специалния справочен дащел. Това е категория, която измислих сама — за книги, за които има голямо търсене.

— Много ли се търсят помагалата за начинаещи оратори?

— И те, и книгите за неща като поправка на водопроводи, прости фокуси, държане в обществото… ще се изненадате какви са книгите, които търсят хората при нужда. Но аз знам.

— Има си хас.

— Работя тук от дълго, много дълго време, Сам. А тези книги не се намират, така че непременно ги върнете до шести април. — Тя повдигна глава и в очите й попадна светлина. Сам почти не обърна внимание на това, което видя в тях — реши, че е отблясък, — но не беше. Беше светлина. За момент Арделия Лорц изглеждаше така, сякаш във всяко око имаше по една сребърна монета.

— Или? — попита той и внезапно престана да чувства усмивката си като усмивка — чувстваше я като маска.

— Или иначе ще трябва да ви изпратя Библиотечния полицай — каза тя.

За миг погледите им се срещнаха и Сам помисли, че вижда истинската Арделия Лорц и в тази жена нямаше нищо нито очарователно, нито нежно, нито старомоминско библиотекарско.

„Тази жена може наистина да бъде опасна“ — помисли си той и после леко объркан отхвърли мисълта. Мрачният ден, а може би и напрежението от предстоящата реч го завладяваха. „Опасна е не повече от компот от праскови… а и не е от мрачния ден, нито от ротарианците довечера. Всичко е заради проклетите плакати.“

Взе под мишница „Помагало за оратора“ и „Любими стихове на американския народ“ и почти стигнаха до вратата, когато осъзна, че тя го изпраща. Спря на място. Тя го погледна изненадана.

— Мога ли да ви помоля нещо, госпожице Лорц?

— Разбира се, Сам. Затова съм тук — да отговарям на въпроси.