Стивън Кинг - Библиотечна полиция

— Наоми Хигинс — обзалагам се.

— Да. Откъде знаете?

— Наоми е редовна клиентка. Взима много любовни романи — Дженифър Блейк, Розмари Роджърс, Пол Шелдън — такива автори. — Тя понижи глас и продължи: — Казва, че са за майка й, но всъщност мисля, че ги чете сама.

Сам се засмя. Наоми наистина имаше унесените очи на запален читател на любовни романи.

— Както и да е, знам, че тя е това, което в големия град наричат секретарка със специални задачи. Предполагам, че тук, в Джънкшън сити, тя извършва всички секретарски работи. Изглежда много вероятно точно тя да е младата жена, за която споменахте.

— Да. Тя хареса речта ми — или поне така каза, — но сметна, че е малко суха. Предложи…

— „Помагало за оратора“, обзалагам се!

— Е, не можа да си спомни точното заглавие, но това звучи вярно. — Той поспря, после попита леко разтревожено. — В него има ли шеги?

— Само триста страници — каза тя. Протегна дясната си ръка — и на нея, както на лявата, нямаше пръстени — и го дръпна за ръкава. — Елате с мен. — Поведе го към вратата, като го държеше за ръкава. — Ще разреша всичките ви проблеми, Сам. Надявам се само за следващото ви идване в библиотеката да не е необходима кризисна ситуация. Книгата е малка, но е много хубава. Поне аз мисля така, въпреки че, разбира се, имам известни предубеждения.

Преминаха през вратата в мрачните сенки на главната зала на библиотеката. Госпожица Лорц щракна три ключа до вратата и висящите глобуси се запалиха и хвърлиха мека жълта светлина, която чувствително стопли и развесели залата.

— Тук е толкова мрачно, когато се заоблачи — каза тя с доверителен тон, който сякаш казваше: „Ние се намираме в истинската библиотека.“ Все още държеше здраво ръкава на Сам. — Но, разбира се, знаете как се оплаква Градският съвет от разходите си за електричество за такова място… или може би не знаете, но се обзалагам, че можете да се досетите.

— Мога — съгласи се Сам също с глас, понижен почти до шепот.

— Но това е истински празник в сравнение с отношението към разходите за отопление през зимата. — Тя вдигна очи. — Нефтът е толкова скъп. Заради онези араби… а сега вижте какво смятат да направят — да наемат религиозни убийци, които да се опитват да убиват писатели.

— Наистина изглежда малко грубо — каза Сам и по някаква причина се усети, че мисли отново за плаката с високия мъж — онзи със странната звезда на картата, онзи, чиято сянка така злокобно падаше върху обърнатите нагоре лица на децата. Падаше върху тях като петно.

— И, разбира се, аз се мотаех в Детската библиотека. Когато съм там, загубвам всякаква представа за времето.

— Интересно място — каза Сам. Смяташе да продължи, да я попита за плакатите, но госпожица Лорц го изпревари. За Сам стана ясно кой точно отговаря за това малко пътешествие в иначе обикновения ден.

— Наистина е така! Сега, дайте ми само една минута. — Тя се протегна и сложи ръце върху раменете му — за да направи това, трябваше да се изправи на пръсти — и за момент на Сам му дойде абсурдната мисъл, че иска да го целуне. Вместо това тя го натисна да седне на дървената пейка до рафта за седемдневните книги. — Знам точно къде да намеря книгите, които ви трябват, Сам. Дори не трябва да поглеждам в каталога.

— Мога да ги взема и сам…

— Сигурна съм — каза тя, — но те са в специалния справочен отдел, а аз не обичам да пускам хора вътре, когато мога да го избегна. За това компромиси не правя, но поне винаги знам къде да намеря нещата, които ми трябват… поне там отзад. Хората са толкова небрежни, толкова малко ги интересува редът, нали разбирате. Най-лоши са децата, но и възрастните правят бъркотии, ако ги оставиш. Не се безпокойте за нищо. Ще се върна след секунда.

Сам нямаше намерение да протестира повече, но и да беше поискал, нямаше да има време. Тя беше изчезнала. Той седеше на пейката и още веднъж се почувства като четвъртокласник… като четвъртокласник, който този път беше направил нещо лошо, беше направил бъркотия и сега в междучасието не можеше да излезе и да играе с другите деца.

Чуваше как госпожица Лорц се движи в залата зад бюрото за връщане и се огледа замислено. Нямаше какво друго да гледа освен книги — нямаше дори един стар пенсионер, четящ вестник или прелистващ списание. Това изглеждаше странно. Не беше очаквал в провинциална библиотека като тази да има огромно оживление в един най-обикновен делничен следобед, но чак изобщо да няма никой…

„Е, поне господин Пекъм е бил тук — помисли си той, — но е привършил вестника и си е отишъл вкъщи. Този ужасно тънък вестник в петък, нали знаете. Също и тънкия слой прах.“ После усети, че можеше да съди само по думите на госпожица Лорц, че господин Пекъм изобщо е бил тук.