Стивън Кинг - Библиотечна полиция

Тя го погледна с укор.

— Самата аз никога не съм гледала нито един от филмите от поредицата „Кошмар на улица Елм“. Никога не съм слушала плоча на Ози Озбърн и нямам желание за това, нито пък да прочета роман от Робърт Маккемън, Стивън Кинг или В. С. Андрюс. Разбирате ли какво искам да кажа, Сам?

— Мисля, че да. Казвате, че няма да е честно да… — Трябваше му точна дума, потърси я и я намери. — … да се узурпират вкусовете на децата.

Тя се усмихна сияйно — освен очите й, в които отново имаше монети.

— Това е едно от нещата, но не е всичко. Плакатите в детската библиотека — както приятните, така и тези, които са ви разстроили — ни бяха дадени от Библиотечната асоциация на Айова. БАА е член на Библиотечната асоциация на Средния запад, а тя на свой ред е член на Националната библиотечна асоциация, която се издържа основно от данъци. От безименния гражданин, тоест от мен. И от вас.

Сам запристъпва от крак на крак. Не му се искаше цял следобед да слуша лекция на тема „Как вашата библиотека работи за вас“, но не беше ли я предизвикал сам? Май че така беше. Единственото нещо, в което беше абсолютно сигурен, бе, че с течение на времето Арделия Лорц му харесва все по-малко и по-малко.

— Библиотечната асоциация на Айова всеки месец ни изпраща по един лист с репродукции на около четирийсет плаката — продължаваше неумолимо госпожица Лорц. — Можем да избираме пет от тях безплатно — останалите струват по три долара. Виждам, че ставате неспокоен, Сам, но наистина заслужавате обяснение и най-сетне стигаме до същността на нещата.

— Аз ли? Не съм неспокоен — каза неспокойно Сам.

Тя му се усмихна и откри зъби, които бяха твърде равни, за да са истински.

— Ние си имаме Комитет на Детската библиотека — каза тя. — Кой влиза в него? Ами деца, разбира се! Девет деца. Четири от гимназията, три от прогимназията и две от началното училище. За да влезе в комитета, всяко дете трябва да има среден успех в училище най-малко пет. Те избират някои от новите книги, които поръчваме, те избраха новите завеси и маси при ремонта миналата есен… и, разбира се, те избират плакатите. Това е, както веднъж каза един от младите участници в комитета, „най-забавната част“. Сега разбирате ли?

— Да — каза Сам. — Децата са избрали Червената шапчица и Глупчо, и Библиотечния полицай. Те им харесват, защото са страшни.

— Правилно — засия тя.

Изведнъж това му омръзна. Имаше нещо в библиотеката. Не бяха точно плакатите, нито библиотекарката, а самата библиотека. Внезапно библиотеката заприлича на дразнеща, вбесяваща треска, забита дълбоко в бута му. Но каквото и да беше, вече… му писваше.

— Госпожице Лорц, имате ли в Детската библиотека на видеолента „Кошмар на улица Елм, част 5“? Или колекция от албумите на „Гънс енд роузис“ и Ози Озбърн?

— Сам, не разбирате за какво става дума — започна тя търпеливо.

— А какво ще кажете, за „Къщата на Пейтън“? Имате ли екземпляр от нея в Детската библиотека само затова, защото някои деца са я чели?

Докато говореше, той си помисли: „Дали НЯКОЙ все още чете това старо нещо?“

— Не — каза тя и той видя, че от раздразнение по бузите й избива червенина. Това не беше жена, която беше свикнала да оспорват преценките й. — Но имаме книги за разбиване на къщи, за малтретиране на деца от родителите им и за кражби. Говоря, разбира се, за „Трите мечки“, „Хензел и Гретел“ и „Джек и бобеното стъбло“. Очаквах, че човек като вас ще прояви по-голямо разбиране, Сам.

„Човек, на когото сте помогнала в нужда, искате да кажете — помисли Сам, — но, по дяволите, уважаема госпожице, не ви ли плаща градът да правите това?“

Успя да се овладее. Не знаеше точно какво иска да каже тя с „човек като вас“, не беше сигурен, че искаше да знае, но разбираше, че тази дискусия е на ръба да излезе от контрол — да се превърне в караница. Беше дошъл тук, за да намери малко омекотител, с който да напръска речта си, а не да се разправя за Детската библиотека с главната библиотекарка.

— Извинявам се, ако съм казал нещо, което ви е обидило — каза той, — а и наистина трябва да тръгвам.

— Да — каза тя. — Мисля, че трябва. — „Извинението не се приема — телеграфираха очите й. — Абсолютно не се приема.“

— Предполагам — каза той, — че съм малко нервен от дебюта ми като оратор. А и снощи до късно работих върху речта си. — Усмихна се със своята стара добродушна усмивка марка „Сам Пийбълс“ и вдигна куфарчето си.

Тя омекна малко, но очите й все още бяха враждебни.