Мариан Кийс - Мъжът на най-добрата ми приятелка

Зарови лице в шепи. Гадове. Трябваше да каже на Лили, а предпочиташе да си тегли куршума. С въздишка отново вдигна телефона. По-добре да не отлага.

— Лили, говорих с „Долкин Емери“ за новия ти договор.

Много бързо, преди Лили да има време за фалшиви надежди, Джоджо продължи:

— Съжалявам, но новините са лоши.

— Колко лоши?

— Не искат да купят новата ти книга.

— Мога да напиша друга.

— Ако не е като „Церовете на Мими“, няма да искат да подновят договора. Съжалявам, ужасно съжалявам, Лили — каза тя и наистина го мислеше.

Лили помълча.

— Няма нищо, Джоджо, всичко е наред.

Такава си беше, твърде мила, за да се кара или обвинява.

— Чувствам се отвратително, че не те оставих да подпишеш миналия май.

Когато все още те искаха.

— Не се обвинявай, никой не ме е насилвал да чакам — отговори Лили. — Изборът беше мой. Мой и на Антон. Само едно ще те попитам. Има ли надежда „Кристално чиста“ да се наложи на този етап?

— Все още вървят някои реклами.

— Ако „Кристално чиста“ потръгне в последния момент, може би ще променят решението си. Или някой друг ще поиска да ме публикува.

— Юначно момиче. Това се казва дух.

След което Джоджо затвори. Да съобщава лошите новини, беше част от работата й, както и да носи добрите, но отдавна не се беше чувствала по-зле. Горката Лили. Егоистично погледнато, не беше време и Джоджо да се издънва. Не правеше често грешки и ги мразеше. Изборът на нов съдружник наближаваше и този очевиден провал не беше желателен. Тя все още бе способна да привлече повече приходи от всеки друг агент през годината, но короната й бе позагубила от блясъка си.

На следващата сутрин

Джоджо извика списъка на най-продаваните издания, като се опитваше да пише на клавиатурата със стиснати палци, молейки се за обрат в последния момент. Ставаха чудеса.

Проверяваше надолу, надолу, надолу… после спря.

— Е? — попита Манодж, който също стискаше палци. Джоджо въздъхна.

— Като камък във вода.

Телефонът иззвъня и тя знаеше кой я търси: Патрик Пилкингтън-Смайт.

— Решихме да спрем рекламите за Лили Райт. Хвърляме пари на вятъра.

— Дърпате им щепсела? Много лошо. Дните преди Коледа могат да променят всичко.

Лаещият му смях изрази неверие.

— Никога не се предаваш, нали, Джоджо?

— Наречи го както искаш.

Патрик не отговори. Участваше в играта много по-отдавна от Джоджо. Да се преструваш, че всичко е наред, не значеше, че е истина. Огромната като кратер дупка в рекламния му бюджет го доказваше.

Дълбоко потисната, Джоджо постави слушалката. И тя не вярваше.

Знаете ли, писането на книга не е така лесно, както изглежда. Първо, редакторката ми (обожавам да изричам тези думи: „редакторката ми“) ме накара да пренапиша огромни части от нея, да направя Изи „по-сърдечна“, а Емет да добие по-човешки вид. После, след като го направих, за да й угодя — а това отне ужасно много време, целия август и голяма част от септември — друга редакторка (не моята) прегледа ръкописа и ми зададе милиони въпроси: Какво значи ярем? „Мармозет“ истински ресторант ли е? Имам ли разрешение да цитирам от „Татко беше скитник“? И да го променя на „Татко беше безчестен мерзавец“?

След това трябваше да прочета книгата наново, да проверя дали всяка дума е написана правилно, докато на буквичките им пораснаха ръчички и крачка и затанцуваха пред уморените ми очи.

Да си кажа, не се оплаквам от аванса, който ми дадоха; едва не припаднах и не умрях, когато Джоджо ми каза. Шестдесет хиляди. Лири. Щях да се радвам, ако бях продала книгата и за четири пенсз, защото да те издадат, само по себе си е удовлетворение; наместо това ми изплатиха заплатата ми за година и половина, и то без данъци. (В Ирландия приходите от „творческа дейност“ не се облагат.)

Въображението ми трескаво препускаше през повечето време, но накрая съвсем се развихри: представях си как напускам работа и пътувам по света цяла година. Как си сменям ужасната кола. Как отивам в Милано и опразвам магазина на „Прада“.

Докато не се върнах на земята и не осъзнах, че парите идват от нещастието на майка ми. В началото на новата година трябваше да се изнесе от къщата; с парите тази съдба можеше да стане по-поносима.

Освен това дължах много на Сюзан и когато я попитах какво би желала, тя сподели, че много би искала да си купи мебели и разни неща за апартамента в Сиатъл и би се радвала, ако захраня някоя от кредитните й карти. (За разлика от баща си, който беше голям скръндза, Сюзан имаше широки пръсти.)