Владимир Василиев - Ликът на Черната Палмира

Оставаше му само да се надява, че Киев ще го стопли и утеши.

„Защо? — мислеше Шведа. — Защо Озхар постъпи така? Нима жената му е по-скъпа от работата? По-скъпа от приятелите и колегите?“

„Защо изобщо хората се стремят един към друг? Нали самотата е по-изгодна и по-надеждна. По-просто е да си сам — не трябва да се грижиш за никого, не трябва да предаваш едни близки хора заради други…“

„Защо, въпреки че знаят това, много хора сами си причиняват проблеми, пъхат сами глава в ярема на взаимоотношенията и затъват, затъват в това коварно блато, изходът от който минава през болка, душевна пустота и раздели?“

„Защо някои охотно бъркат в огъня заради други, макар и прекрасно да осъзнават, че цинично ги използват?“

„С какво Различните принципно се отличават от другите хора, ако допускат да бъдат използвани така цинично?“

Шведа дори не се опитваше да си отговори. Въпросите падаха един след друг в празнината, падаха, за да отекнат в нечии чужди души. А светът си оставаше също толкова неправилен и несправедлив, какъвто беше в далечното детство, когато на някои беше позволено почти всичко, а на други — онова, което най-малко искаха. Желаното, както винаги, беше забранено. Почти за всички — изключение правеха онези, които най-малко го заслужаваха.

После Шведа реши, че само мрънка и се оплаква и се разстрои още повече. Тогава реши да изгони всички мисли от главата си и да се разтвори в музиката. Още повече, че на потъналата в мараня земя вече се очертаваха познатите очертания на древния Киев, а в слушалките зазвуча добре позната песен.

Самолетът рулираше за приземяване.

Облаците бяха редки — във всеки случай, не толкова гъсти, че, поглеждайки през илюминатора, Шведа да не види града. А някой там, долу, можеше също толкова лесно да вдигне глава и да види летящата над Днепър сребриста птица.

Тази война беше почти незабележима. Ето, например, колко от питерците ще разберат за събитията от последните седмици? За битката на Марсово поле и за куриозното пленяване на Ямаеца? Ох, не много…

Звездата с име Слънце надничаше през илюминатора на лайнера, хвърляше подвижни отражения върху обшивката от другата страна на седалките. Пътниците примижаваха.

Не е вярно, Викторе. Градовете помнят и думата „да“, и думата „не“. Те всъщност помнят много нещо. Най-вероятно си знаел това. Иначе защо не изпя на обикновените хора четвъртия куплет? Онзи, който сега е достъпен само в сумрака?

— Ставай. — Лайк потупа Шведа по рамото. — Пристигнахме.

Шведа изключи плейъра и свали слушалките.

Посрещнаха ги Ефим и Платон Смерека. Вече в лимузината Лайк, държейки в ръка обичайната чаша с вермут, подозрително безразлично попита Шведа:

— Поне ти самият разбра ли какви ги свърши?

— В какъв смисъл? — реши да уточни Шведа. Че малко ли неща можеше да има предвид Лайк?

— Ти опозори Ямаеца пред целия свят. Надви го без магия.

Шведа се навъси:

— А какво друго ми оставаше?

Лайк изпи половината чаша на една глътка и замислено изкоментира:

— Между другото, ти с един замах тегли чертата под един от най-старите теоретични спорове. Някои дълго подкрепяха непълното потапяне в сумрака. Така наистина можеш да ползваш магия, като не губиш толкова сили. Но затова пък всеки, дори обикновен човек, не Различен, може без проблем да те тресне по главата с каквото му попадне.