Владимир Василиев - Ликът на Черната Палмира

— Тяхната сила ще ни послужи, дъще — продължи Ямаеца със същия нисък глас.

Шведа успя да се огледа, преди да го бутнат в стаята с олтара. Около кашона от телевизор, който играеше ролята на маса, с неправдоподобно сериозни лица седяха момичетата — не всички, само пет, включително и рижавата, която отвори вратата. Озхар гледаше само Тамара, нейните постепенно губещи плавност движения и пламтящите й очи.

Вратата се затвори с грохот.

— С кого ще започнем, дъще? — попита Ямаеца.

— С този. — Тамара посочи Шведа. — Другия ще го оставя за после…

И погледна в очите на Озхар.

Така вампирите гледат жертвата си пет секунди преди ухапването.

Шведа се отпусна и се опита да слезе на втория слой на сумрака, но моментално го издърпаха обратно, както се вади провинило се коте изпод дивана.

Ямаеца мигновено се оказа пред него с огромно криво острие в ръката, напомнящо видените някога в египетския музей. Изглежда, египтяните използваха подобни инструменти за трепанация преди мумифицирането — такъв сърп просто не можеше да се нарече нож. Шведа ужасено изкриви очи, защото и краката му престанаха да го слушат.

Но Ямаеца засега само разпори ризата на Шведа. Същата участ постигна панталоните и гащите му. За някакви си пет секунди Шведа се оказа съвсем гол. И лежащ на олтара — хладен, като всичко в сумрака.

Ямаеца и Тамара бяха полупотопени в сумрака: виждаха се както от първия слой, така и от обикновения свят. Очевидно онези, на които им харесваше Питер, не можеха по друг начин. Или не искаха.

Шведа дори не успя да изпадне в паника както трябва: стаята се изпълни с грохот. Яко някак си, качествено. Тоест, гърмеше в обикновения свят, а в сумрака се чуваше само басово ехо. Отвориха се едновременно два портала: Тъмен и Светъл. От първия излязоха Завулон и Лайк, от втория — Хесер и фон Киссел. Освен това се появиха Совината Глава и Хена, но откъде — Шведа не разбра.

„Е, слава на Мрака! — с облекчение си помисли Шведа. — Ето я и тежката артилерия! Не закъсняха…“

— Добра нощ! — изсъска Совината Глава се опули по странния си маниер към Ямаеца.

Ямаеца хищно се озъби и слезе едно ниво надолу. Този път — целия. Всички, освен Хена и Шведа, го последваха. Включително и Озхар. Но само за малко; след десетина секунди всички се върнаха обратно.

— Не се хаби, Ямаец (очевидно прякорът на Тамариния татко вече се беше утвърдил) — посъветва го Хесер. — Силите са ни повече от достатъчно.

Ямаеца гневно блесна с очи:

— Нима? Така ли смяташ?

И щракна с пръсти — очевидно, подаде знак на Тамара. Тя разпери ръце по познат маниер и вдигна очи към тавана. Но таван тя видя: само бездънното смолисто небе на сумрака над Санкт-Петербург.

А миг по-късно от олтара се изтръгна сноп синкава светлина, отхвърляйки Шведа в далечния ъгъл. Шведа се удари в стената и се свлече като амеба на прохладния под; Хена предвидливо се отдръпна, освобождавайки му място.

— Не прави глупости, Ямаец. — Хесер оставаше спокоен. — Все едно, ще те размажем.

Той сякаш не чуваше; оглеждаше Завулон, който се беше облегнал на стената с ръце в джобовете и също не беше ясно къде се намира: дали на първия слой на сумрака, или изобщо извън него.

— Е, за този Чингачгук няма да кажа нищо — хрипкаво каза Ямаеца, плъзгайки поглед към Лайк. — Но ти, Завулон! Какво е станало с теб? Сега играеш със Светлите ли?

— По-добре със Светлите, отколкото с теб — невъзмутимо парира Завулон. — Освен това сега не съм толкова със Светлите, колкото с Инквизицията. А Светлите са просто така, безплатно приложение.

Хесер изсумтя скептично, но не каза нищо.

В стаята се вихреше и вибрираше Сила — огромна Сила, способна и на велики разрушения, и на велико съзидание. Само че не изглеждаше, че някой възнамерява да я употребява за съзидание.

— Стига, Ямаец — намеси се Совината Глава. — Никой няма да ти позволи да домакинстваш в този град. Няколко пъти се провалихме от незнание, но сега информацията ни е повече от достатъчна. Твоите фокуси с куклите вече няма да минат.

— Това е моят град! — яростно извика Ямаеца. — Будих го двеста години? Мислиш ли, че ще отстъпя просто така? Ще зарежа всичко и ще отстъпя?

— Виждаш ли това? — Совината Глава му показа нещо — очевидно, амулет или малък артефакт. — Напомня ли ти нещо? От теб, от нея и от олтара няма да остане нищо. Решавай.

— Опитай, Дункел! — настръхна Ямаеца. — Знаеш какви последствия ще предизвика това. Но и аз съм скрил едно-друго в ръкава си! Хайде! Давай! Да видим кой на какво е способен!