Владимир Василиев - Ликът на Черната Палмира

— Ух, о-о… — Шведа дори се закашля. — Ама че работа!

Озхар продължаваше да мълчи, упорито изправил рамене въпреки натиска на Черната Палмира. Цялата предишна чернота на Питер изглеждаше като ласкав ветрец в сравнение с тази чудовищна преса.

Шагрон говореше нещо, наведен към отворената врата, после я затвори, ловко обърна през осевата линия и след десетина секунди изчезна. Изгуби се сред червените стопсигнали на близкия светофар.

До полунощ оставаха няколко минути.

— Е? — с поразбудено бойно настроение попита Шведа. — Как ще се придвижваме?

— Засега без магия — измърмори Озхар. — Няма смисъл да се осветим предварително.

И вдигна призивно ръка.

Автомобилът спря до тях едновременно със смяната на датата.

След пътуването с Шагрон им се струваше, че поддържаната „десятка“ се влачи едва-едва. Тресеше ужасно, всеки удар се отразяваше първо в гръбнака, а след секунда — и в главата. И градът продължаваше да ги притиска: упорито, тъпо и досадно, като хронична мигрена.

— Швед! — тихо се обади Озхар някъде по средата на пътя.

— А?

— Дали няма пак… да се сринеш? Като миналия път, когато хукна да трепеш дребосъците?

Шведа първо се напрегна, но после неуверено възрази:

— Нали сега имаме защита… не като преди.

Озхар помълча известно време.

— Добре. Ти… опитай се да се сдържаш. Да не откачиш пак.

— Няма — обеща Шведа.

И с всички сили се постара да си повярва.

Слязоха веднага след Египетския мост. Озхар плати с това, което намери в джобовете си — сто евро. Естествено, никой от тях вече нямаше руски рубли. Шофьорът грейна от радост и отпраши в посока към „Садовая“.

— Е, какво, Швед? — каза Озхар със странно напрегнат глас. — Като в Ялта?

— Като в Ялта — отзова се като ехо николаевецът. — Води!

И те тръгнаха. Завиха към блока, влязоха във входа с откачената номерация и се качиха на втория етаж. Озхар почука, защото звънецът мълчеше като риба в консерва.

Вратата отвори едно от момичетата на Тамара — късо подстригана и рижава, малко приличаща на Марлен Жобер в „Дъждовния пътник“. При вида на посетителите лицето й се източи, тя инстинктивно се отдръпна и се опита да постави прост щит. Но никой не възнамеряваше да я атакува.

— Добър вечер — тихо поздрави Озхар. — Тамара тук ли е?

— Д-добър… — измърмори момичето. — С-сега…

Тя отново изглеждаше по-силна, отколкото извън Питер. С ниво, а може би и две. Сега — не по-малко от прилично трето ниво.

Вратата се затвори. Озхар и Шведа чакаха търпеливо — около минута. После вратата бавно-бавно се отвори, леко изскърцаха отдавна невиждалите смазка панти и на прага се появи Тамара. Бледа, с разпуснати коси.

— Здравей, Тома — поздрави я Озхар с треперещ глас.

Тя го гледаше така, сякаш се насилваше да си спомни — кой е този? Какво ги свързва? Гледаше дълго. После тихо попита, произнасяйки всяка дума отделно:

— Защо? Си? Дошъл?

— За теб — просто отвърна Озхар. — Не ти е мястото в този мъртъв град. Да тръгваме, ще те отведа в Москва. Или в Одеса.

— Не. — Тамара яростно заклати глава, от което гривата й се надигна като причудлив черен пламък. — Моето място е тук! Пристигна баща ми.

— Баща ти? — Озхар знаеше, че удря по отворена рана, но именно това беше нужно сега — да я разтърси, да я разбуди от наркотичното упоение на Черната Палмира. — Или онзи, който се изгаврил с майка ти?

Тамара трепна. За секунда дори изглеждаше, че е станала предишната, но в този момент вратата се отвори по-широко и зад нея се появи висок човек с дълъг халат. От него пронизително лъхаше Сила.

Странно, но Ямаеца не беше тъмнокож. Повече приличаше на европеец с хубав тен. Но щом го погледнеш през сумрака, всичко си идваше по местата: там той беше още по-висок и по-тъмен, като шоколад. Десетки тънки плитчици се показваха изпод смешната шапка, приличаща на английски цилиндър с козирка. Шапката беше поставена накриво, с козирката настрани, и беше изпъстрена с непознати букви и знаци, определено магически. На много места по халата му бяха пришити кости, най-вероятно птичи. На шията си имаше амулет — изсушен кокоши крак. Или по-точно, от петел — ясно се виждаше дългата крива шпора.

— Уййа! — базово каза Ямаеца и приклекна, леко разпервайки ръце настрани — доколкото му позволяваше тесният коридор. — Нека влязат, дъще!

Озхар и Шведа почувстваха удар в гърба, а ръцете им сякаш бяха завързани. Краката им се влачеха едва-едва. Ямаеца и Тамара отстъпиха в дълбините на коридора, в голямата стая.