Марша Кенъм - Кръв от рози

Преди време Алекс също се задоволяваше с тази продажна любов, тъй като след смъртта на годеницата си не искаше да поема отговорност за друг човек и да има сериозна връзка. Никога вече не искаше да види онзи особен израз в женските очи, онази смесица от надежда, доверие, несигурност и желание. Ала един ден откри точно този израз в теменуженосините очи на Катрин и, което беше още по-лошо, неговите собствени очи изразяваха същите чувства винаги когато я гледаше.

Алекс не искаше и не очакваше, че може да му се случи такова нещо, след като дълги години беше убеждавал сам себе си, че се е превърнал в съвършения безсърдечен, нагъл и безскрупулен негодник. Жените бяха привлечени от забележително красивия и загадъчен мъж и той имаше достатъчно метреси, които го даряваха с физическо удовлетворение, без да ограничават свободата му. Този начин на живот му беше много приятен — докато срещна Катрин и се влюби в нея…

Сантименталността и романтичността можеха да имат катастрофални последствия за всеки воин — и не само лично за него, а и за десетките мъже, които се доверяваха сляпо на водача си. Ако по време на битката мислите му бяха другаде, това беше равносилно на смъртна присъда.

Не, Алекс наистина не беше искал тази любов, най-малкото точно в този период от живота си. Той беше изпратил Катрин обратно в Англия, защото искаше тя да е на сигурно място. Мотивът му беше благороден — но и обвързан с известни задни мисли. Щом отново се озовеше между сънародниците си, между богатите и надменните, между суетните дами и не по-малко суетните господа, които рецитираха стихове и миришеха на помада за коса, Катрин вероятно щеше да съжали, че се е омъжила за него. Суровата красота на Шотландия, естествеността на планинците и старинната крепост Ахнакари — всичко това я бе възхитило, защото беше в ярко противоречие с досегашния й затворен живот. С поглед назад тя сигурно щеше да го възприеме само като вълнуващо приключение, като кратък епизод…

Двамата бяха прекарали само пет седмици заедно и бяха живели в непрекъснато любовно опиянение, но нима не беше самоизмама да вярваш, че мъж и жена от два толкова различни свята могат да бъдат щастливи заедно завинаги! Алекс знаеше много добре, че животът, с който Катрин беше свикнала, беше непоносим за него; като Рефър Монтгомъри той бе опознал до насита така нареченото изискано общество и никога нямаше да се върне в него. И обратното — той не можеше да си представи, че Катрин би издържала дълго в откъснатите от света шотландски планини.

Алекс пое дълбоко въздух и енергично прогони от главата си всички мисли за далечната си съпруга. Вече не изпитваше желание да отиде при проститутките в покритите коли; сега се нуждаеше само от едно хубаво питие и от компанията на добри приятели.

С доволна въздишка Лаурън Камерън отпусна в хладната трева дългите си крака, с които беше обгърнала мъжа. Едва сега усети, че в гърба й се бяха забили дребни камъчета, но няколкото драскотини бяха малка цена за удоволствието, което беше получила.

Тя усещаше отпуснатия член на Аласдейр в утробата си, а главата му почиваше в свивката на шията й. С усмивка помилва влажните черни къдрици, безкрайно щастлива, че най-после беше спечелила.

Колко нощи беше лежала будна, изпълнена с копнеж да държи Александър Камерън в обятията си? Само по тази причина понасяше без оплаквания студа и влагата, докато покритата й кола се търкаляше миля след миля по неравните пътища. През последните осем години тя бе живяла в Ахнакари — дом, който според нея беше затвор и който трябваше да напусне на всяка цена. Беше умолявала толкова настойчиво, че Лохиел най-сетне й позволи да придружава мъжете от клана във военното им приключение. Докато маршируваше в свитата на принца по улиците на Единбърг, сърцето и биеше триумфално и тя едва не се пръскаше от радост. В този град беше прекарала първите дванадесет години от живота си и оттогава не беше минал ден, в който да не беше копняла да се върне в него.

Най-после беше свободна, но сега това не й беше достатъчно. Не искаше да се наслаждава сама на вълнуващия живот в големия град. Искаше до себе си мъж — Александър Камерън.

Тя се възхищаваше от него много преди първата им среща. Докато той живееше в изгнание, непрекъснато слушаше истории за опасните му приключения. Гледаше портрета му в картинната галерия и мечтаеше за Камшройнайх Дуб — за Тъмния Камерън, както често го наричаха в клана. Когато Лохиел най-сетне повика младия си брат в родината, Лаурън зачака пристигането му с такъв трепет, сякаш беше годеница.