Марша Кенъм - Кръв от рози

Катрин вървеше надолу по склона, залиташе, падна, стана, продължи напред, но както в кошмара си, имаше чувството, че не се помръдва от мястото си. Сърцето й биеше до пръсване, сълзи пареха в очите й. Изведнъж видя недалече от Алуин в тревата да лежи нещо голямо и черно и се запъти към него.

Хълцайки, тя се отпусна на колене до големия жребец и безпомощно помилва блестящата кожа. И в смъртта Шедоу не можеше да бъде сбъркан с друг кон, както и в живота. Опашката и гривата бяха разпрострени като ветрило, сякаш жребецът препускаше в галоп, благородната глава беше силно извита назад. Само разтрошените предни крака издаваха как е умрял. Катрин знаеше, че Алекс не би понесъл да види верния си спътник мъртъв на бойното поле, лесна плячка за лешоядите. Без да съзнава какво прави, тя свали от главата си голямата бяла кърпа и покри могъщото тяло, ала веднага след това осъзна, че жестът й беше глупав и излишен — повечето от мъртъвците, които лежаха наоколо, бяха с много по-страшни рани.

За съжаление жестът й беше и лекомислен, защото дългата й руса коса изпъкна ярко на фона на кафявата земя и черния кон. Тя привлече вниманието на чифт остри смарагдовозелени очи и майор Гарнър спря като закован, устремил поглед към коленичилата фигура. За втори път този ден сърцето му заби тържествуващо.

— Дейдре? — изпъшка Алуин. — Дейдре, наистина ли си ти?

— Алуин… — Тя бе успяла да отмести червения мундир, коленичи до мъжа си и захълца, милвайки лицето му. — О, Алуин… Алуин… Слава богу, ти си жив! Толкова ме беше страх… Видяхме и чухме страшни неща!

— Дейдре… — Той примигна няколко пъти, убеден, че страда от халюцинации. Не беше възможно тя да е тук! Нали трябваше да е на сигурно място в Ахнакари!

— Шшт! — Тя притисна устни към устата му. — Не се опитвай да говориш. Ще лежиш съвсем тихо и ще ни позволиш да ти помогнем. Ще те отнесем в Мой Хол и…

— Ние? Кои ние?

— Катрин и аз. О, Алуин, толкова много неща имам да ти кажа, просто не зная откъде да започна. Само на двайсет мили от Инвърнес бяхме нападнати от англичани. Убиха Дамиен и ако не беше Струан, сега нямаше да сме тук. Той ни върна в Мой Хол, а после… после чухме оръдия…

— Господи… — пошепна Алуин със сълзи в гласа. — Не биваше да идвате. Заслужавам да горя в адския огън, защото въпреки това съм щастлив, че си тук… Молих се още веднъж да видя лицето ти, преди да умра…

— Не изричай тази дума! — изплака Дейдре. — Няма да умреш! Ще ти помогнем! Ще ти помогнем да се изправиш и ще…

— Не мога да се движа, Дейдре…

— Тогава ще те носим… Аз ще те нося…

— Чуй ме, Дейдре. Ударен е гръбнакът ми. Не мога да се движа, вече не усещам тялото си. Питах се каква вина имам, та да умра по този бавен и мъчителен начин, но сега знам, че не е било наказание, а милост. Нали те видях за последен път… Може би това е награда, че се ожених за теб…

Кръвта се отдръпна от лицето на Дейдре. Най-после бе забелязала, че краката му са под странен ъгъл към тялото.

— Арчибалд! — изплака отчаяно тя. — Той ще ти помогне. Той знае какво трябва да се направи!

— Даже Арчи не може да ми помогне — усмихна се тъжно Алуин. — Никой не може да ми помогне, Дейдре, само ти.

— Аз? Какво мога да направя? Кажи ми! Ще направя всичко… всичко!

— Можеш да ме дариш с вътрешен мир, като веднага напуснеш това място. Бягай, колкото можеш по-бързо и по-далече!

— Няма да те напусна!

— Напротив, ще го направиш и ще вземеш и Катрин. Тя… тя намери ли някъде Алекс?

Дейдре поклати глава.

— Не, но още не сме претърсили цялото бойно поле.

— Може би е успял… Може би е оцелял… Но каквото бог даде! А принцът?

— По дяволите принцът, Алуин Макайл! Ти си единственият, за когото ме е грижа. Ти си този, когото обичам!

— Ако ме обичаш, махни се, преди войниците…

— Ей ти, какво правиш там?

Дейдре се обърна стреснато. Трима войници с кървави ръце, които претърсваха мъртвите за плячка, се приближаваха заплашително.

— Дейдре… моля те!

Тя едва понесе безпомощността и мъката в очите му.

— Бягай! Вземи Катрин и бягайте бързо!

— Няма да те напусна!

Алуин затвори очи.

— Тогава вземи пистолета от ръката ми и ме застреляй. Обещавам ти, че няма да усетя нищо, а войниците ще си помислят, че си от техните. Направи го, Дейдре! Застреляй ме и бягай на сигурно място!

— Не… Никога!

— Направи го за мен — пошепна умолително той. — Не ме оставяй да умра, без да знам, че си на сигурно място. Не позволявай да умра като другите… Не допускай войниците да ме намерят тук жив! Направи го, любов моя! Убий ме и се спаси!