Марша Кенъм - Кръв от рози

По дяволите, само да можеше да раздвижи ръка, да насочи пистолета срещу себе си и да натисне спусъка!

Къде е Алекс, когато имам спешна нужда от него? — запита се отчаяно Алуин. — Алекс никога няма да ме остави да умра така… веднага ще натисне спусъка…

— Дейдре — пошепна умиращият и любимото име извика сълзи в очите му. Защо съдбата им изигра този подъл номер? Защо не им отреди повече време да се порадват на любовта си? Имаха такива хубави планове за бъдещето, толкова много мечти…

Господи, благодаря ти, че поне тя е на сигурно място, далече оттук… и те проклинам, че не мога още веднъж да видя сладкото й лице, преди да умра!

По дяволите, май почнах да фантазирам! Чувам гласа на Дейдре! Наистина чувам гласа на Дейдре!

Войникът огледа двете жени със смесица от недоверие и любопитство. Имаше строга заповед да не пуска никого на бойното поле — особено местните жени, които постоянно му досаждаха и му говореха на неразбираемия си език. Но тези двете бяха други. Говореха много по-правилен английски от него, а блондинката се държеше със самоувереността на аристократка. Но защо тази английска благородничка беше преоблечена като селянка?

— Никой няма право да се доближава до труповете — повтори строго той.

— Търся брат си, сержант — обясни търпеливо Катрин. — Казва се капитан Дамиен Ашброк от Кингстънската лека кавалерия.

Постът равнодушно вдигна рамене. Името не му говореше нищо.

— Моля ви, позволете ни да го потърсим между мъртвите — пошепна Дейдре. — Битката свърши преди часове, а капитан Ашброк още не се е върнал в полка си.

— Можете да бъдете сигурен, че не сме дошли тук за свое удоволствие — прибави остро Катрин. — Не сме изминали този дълъг и уморителен път, за да бъдем спрени точно преди целта от един безчувствен глупак. Ако предпочитате, ще ида да изложа молбата си пред майор Хамилтън Гарнър, но се съмнявам, че той би се зарадвал много, ако му попречим точно сега.

При споменаването на майора войникът трепна уплашено. Всъщност какво го засягаше кои са тези две жени? Щом им се беше дощяло да газят до коленете в кръв — прав им път!

Когато постът ги пропусна да минат, Дейдре въздъхна облекчено. След като по пътя бяха чули, че повечето шотландски жени, тръгнали да търсят членовете на семействата си, са били прогонени, Катрин реши да разиграе козовете си. Защо и английските жени да не са обезпокоени за съдбата на близките си?

Катрин и Дейдре смятаха, че са подготвени за гледката и миризмите на бойното поле, но само след няколко стъпки спряха ужасено. Навсякъде лежаха трупове — шотландци, червени мундири, коне… Земята беше изровена от гюлета и напоена с кръв…

— Мили боже! — пошепна потресено Дейдре.

Катрин имаше чувството, че е минала през портите на ада. От кошмари човек се будеше с писък, но това тук не беше сън, а действителност, и споменът за него щеше да я преследва до края на живота й.

Вятърът беше утихнал, дъждът бе престанал. Катрин предпочиташе гигантска буря, която да издуха страшната миризма и да измие омърсената земя. Само мисълта, че Алекс лежеше някъде безпомощен, не й позволяваше да избяга от това място на ужаса. По пътя си срещаха и други жени, които притичваха, хлъзгайки се, от едно тяло към друго, вкопчили се в надеждата, че ще намерят брата, бащата или съпруга си още жив.

Макинтош натовари на каруцата ранени, но тя се напълни много преди да стигнат до бойното поле. Той ги откара в Мой Хол и бързо се върна с друга каруца, която също се напълни. Катрин знаеше, че не можеха да се погрижат за всички оцелели. При много от тях животът висеше на косъм и той щеше да се скъса с последната глътка уиски.

Неясно откъде, но всички знаеха, че принцът успял да избяга с една трета от армията си. Съдбата на другата трета беше неизвестна — а последната трета бяха мъртвите.

— Мили боже — повтори глухо Дейдре, — как е възможно мъжете да си причиняват такива неща? Как изобщо могат да спят, след като са убивали и клали…

Тя замлъкна, побеля като мъртвец и хукна надолу по склона, защото случайно беше зърнала наметка с познати шарки. Освен цветовете на Камерън — черно и червено, тя имаше и ивица охра.

Катрин чу писъка на приятелката си и спря да диша. Досега се надяваше, че Макинтош се е излъгал, когато й каза, че е видял Алуин Макайл да пада убит. Бедната Дейдре! Милата, сладка Дейдре, която беше толкова щастлива със съпруга си!

Катрин изтри горещите сълзи от бузите си и забърза към Дейдре. Все някак щяха да измъкнат тялото на Алуин и да го изнесат от бойното поле. Той беше достоен човек и имаше право на достойно погребение.