Марша Кенъм - Кръв от рози

Редом с него Макджиливри, фаворитът на лейди Ан, размахваше меча си и уби седем англичани, преди да го надвият. Подстрекавани от офицера си, драгуните воюваха не като войници, а като диваци и обезобразиха тялото на нещастния Макджиливри до неузнаваемост.

Майор Хамилтън Гарнър позна обления в кръв шотландец, който разкъса обръча на драгуните и сложи бърз край на клането, едва при втория поглед. Черните очи святкаха от омраза и преди майорът да заповяда на хората си да отстъпят, великанът беше обезглавил четирима от тях.

— Камерън! — извика тържествуващо Гарнър и се втурна с изваден меч към стария си неприятел. — Бях ви предрекъл, че един ден ще се срещнем отново! Бях ви предрекъл, че пак ще се изправим един срещу друг в смъртоносен двубой, и се оказах прав!

Алекс парира първата атака без усилие.

— Все още сте същият надут паун като в Дерби, майоре! — рече подигравателно той, докато наблюдаваше с ъгълчето на окото си как драгуните се опитваха да го обкръжат. — Виждам, че сте дресирали добре зверовете си. Явно няма да рискувате второ поражение.

— Никой да не го докосва! — изрева ядно Гарнър. — Този човек е мой!

Той нападна с такава ярост, че Александър се принуди да отстъпи няколко крачки назад. Ръцете и краката му трепереха от изтощение и това не убягна от вниманието на Хамилтън. Камерън беше на края на силите си — но като животно, подкарано към капана, той можеше да стане още по-опасен и изобретателен!

Гарнър осъзна тази истина само със секунда закъснение, когато с неочаквано нападение Камерън разряза панталона и бедрото му. Раната не беше особено дълбока, но Гарнър изкрещя като безумен от болка и гняв и това накара драгуните му да се противопоставят на изричната заповед и да се включат в битката.

Алекс знаеше, че няма шанс сам срещу девет или десет, но беше твърдо решен да се отбранява до последна капка кръв. Отново нададе прастария боен вик на рода си и се опита да разбие обръча на нападателите.

И обръчът се разкъса — но отвън! Струан Максорли повтори бойния вик и безмилостно посече главите, ръцете и краката, които се изпречиха на пътя му. Драгуните видяха насреща си дявол, излязъл от ада — дявол с кожена ръка и страховити метални шипове, които раздираха лицата и гърлата им. Който още беше в състояние да се движи, хукна да бяга, но великанът ги настигна и ги посече безмилостно. След като прогони неприятеля, Струан коленичи до Алекс, който лежеше неподвижен в окървавената трева. Изпита безкрайно облекчение, когато установи, че приятелят му още дишаше, но нямаше време да го отнесе на сигурно място. Зад една преобърната каруца изскочи офицерът, който се беше дуелирал с Алекс, и размаха ръце, за да повика на помощ колона ездачи. Като чу омразния боен вик на Кембълови, Струан скочи на крака и се изсмя злобно. Предстоеше му крайно интересна битка…

— Поражение? — пошепна невярващо Катрин, докато кръвта във вените й се вледеняваше. — Армията разпиляна във всички посоки?

Дейдре пристъпи по-близо до нея и я подкрепи с треперещата си ръка. Двете не откъсваха очи от обления в кръв войник, който беше донесъл страшната вест.

— А нашите мъже? — попита с учудващо спокоен глас Дейдре. — Знаете ли какво е станало с нашите мъже?

Войникът поклати глава.

— Знам само каквото съм видял — изпъшка той. — Мъже… добри мъже… смели мъже… Стотици, сигурно хиляди… всички са мъртви! Англичаните ги гонеха като дивеч! Настигаха ги в гората или на пътя и ги убиваха. Конете ги тъпчеха… И не само мъжете, а и жените и децата, които случайно се изпречваха на пътя им!

— О, господи! — прошепна Дейдре. — Ами ранените? Кой им помага?

Доналд Макинтош я погледна с безизразни очи.

— Никой… Никой не се грижи за ранените… Войниците убиват всеки, който още се движи… Убиват дори онези, които искат да се предадат… Със собствените си очи видях как ги посичат и убиват.

— Няма ли кой да ги спре? — попита ужасено Дейдре.

— Само един човек би могъл да даде заповед за спиране на клането — херцог Къмбърленд, но той обикаля бойното поле и се хили доволно, като гледа как капят шотландците!

— Какво да правим? На всяка цена трябва да направим нещо! — извика Катрин, която се бе отърсила от унеса си.

— Нищо не можете да направите — отвърна унило Доналд Макинтош. — Може би по-късно, когато се стъмни и войниците утолят жаждата си за кръв. Сега е невъзможно. Трябва да платим скъпо и прескъпо за Престънпанс и Фалкирк… и за това, че толкова време ги беше страх от нас!