Марша Кенъм - Кръв от рози

Още откакто чу първия оръдеен изстрел, Катрин знаеше, че ще се случи нещо ужасно, а когато Макинтош, който бе потърсил убежище в Мой Хол, описа страшните подробности, тя разбра, че кошмарът и беше станал действителност. Кървавата баня, стотиците мъртви и умиращи… А щом тази част от кошмара бе станала действителност — каква беше съдбата на Александър… беше ли пробил обръча на войниците, които го бяха обкръжили?

— Трябва да ида при него — проговори глухо тя. — Трябва да разбера дали той… дали е ранен… дали има нужда от помощ…

— Не! Не бива да правите това! — Макинтош хвърли умолителен поглед към Дейдре, но видя в кафявите очи същия решителен израз като в теменуженосините.

— Да — потвърди спокойно Дейдре. — Трябва да отидем там. Веднага!

— Няма да го допусна!

— Ще се наложи — отговори твърдо Катрин. — Ако не искате да ни заведете, ще намерим пътя и сами.

— Да ви заведа? — Шотландецът се разтрепери от глава до пети. — Искате да ви заведа? Не! Не, няма да се върна там за нищо на света!

— Тогава останете тук. — Катрин изпъна тесните си рамене. — Но ако се опитате да ни спрете, ще ви убия със собствените си ръце.

Макинтош отчаяно премести поглед от едното решително женско лице към другото. Едва изтръгнал се от лапите на смъртта, той не можеше да си представи нищо по-лошо от това да се завърне на мястото на клането.

— Всемогъщи боже! — Той изтри студената пот от челото си. — Защо не си останах в Глазгоу? Добре, ще ви заведа — но ще ми обещаете да се подчинявате на заповедите ми! Като кажа, че трябва да бягате или да се скриете, ще ме послушате незабавно! Разбрахме ли се?

— Трябват ни коне — заяви Катрин, без да отговори на въпроса му. — И каруца, за да вземем ранени. И пистолети.

Шотландецът изохка отчаяно. Каруца, коне, пистолети…

— Ами лейди Ан? — сети се внезапно Дейдре. — Какво е станало с лейди Ан?

— В началото на битката тя беше при принца — но само защото Макджиливри я беше изпратил там, където най-малко я заплашваше опасност. Не знам дали е изпълнила заповедта му — казват, че имало жени, които изобщо не слушали мъжете!

Дейдре не обърна внимание на саркастичната му забележка.

— Съвсем сигурен ли сте, че не знаете нищо за мъжете ни — Алуин Макайл и Александър Камерън?

Макинтош сведе поглед.

— Съжалявам, но трябва да призная, че се стремях да спася преди всичко собствената си кожа и изобщо не обръщах внимание какво става наоколо.

— Няма от какво да се срамувате — успокои го Дейдре, защото разкъсаните, окървавени дрехи доказваха, че се беше сражавал смело.

— Трябват ни и одеяла — продължи Катрин. — И уиски. Дейдре кимна.

— Аз ще се погрижа.

След като приятелката й излезе от стаята, Катрин сложи ръка на рамото на планинеца и го принуди да я погледне в очите.

— Вие знаете нещо, нали? Права ли съм? Моля ви… умолявам ви… трябва да ми кажете!

Макинтош се взря смутено в ръцете си.

— Да, ще ви кажа… става въпрос за мъжа на приятелката ви…

Алуин погледна към сивите облаци на небето. Жълтеникавото сияние показваше, че там някъде трябваше да бъде и слънцето, но къде точно и дали се движеше — това изобщо не му беше ясно. Във всеки случай самият той не се беше движил от часове.

Само затова беше останал жив. Войниците, които минаваха покрай него, очевидно го вземаха за мъртъв — като червения мундир, който закриваше половината му тяло. Но те щяха да се върнат, за да отнесат мъртвия си другар, и тогава щяха да забележат, че тук имаше още някой, когото да насекат със сабите си.

Алуин прокара език по подутите си, пресъхнали устни. Така му се искаше да обърне глава настрана и да оближе капките роса по тревата! Веднъж опита, но при падането много ясно беше чул чупенето на костите по гръбнака си… Оттогава беше по-безпомощен и от кърмаче.

Слава богу, вече нямаше болки. В началото усещаше ръцете и краката си, но парализата напредваше бързо. С малко повечко късмет тя щеше да стигне до сърцето, преди убийците да го намерят. Не искаше да умре като всички други, които пищяха и молеха за милост, докато им деряха кожите. Мъже, които се бяха сражавали смело и честно — все едно дали за справедливо или несправедливо дело, — заслужаваха поне почтена смърт.

Той отвори уста, за да поеме дълбоко въздух, но не вдиша почти нищо. Добър знак — краят беше близо! Учудващото беше, че все още можеше да мисли, да вижда и да чува ясно. Ръката му продължаваше да стиска пистолета, който беше отнел от червения мундир, преди един широк меч да сложи край на двубоя. За съжаление мръсникът го събори на земята и се стовари върху него, а гърбът му попадна точно върху назъбения ръб на скалата…