Марша Кенъм - Кръв от рози

— Божичко! — пошепна лейди Мойра. — Божичко, Доналд се връща!

Тя се втурна с развени кадифени поли по стръмната стълба на източната кула, нахлу като вихър в голямата зала, изкрещя ликуващо и полетя към портата.

Роуз Камерън, почти осемдесетгодишна, но със здрав дух и остър език, се стресна от следобедния си сън в креслото пред огъня и ядно изруга. Джени Камерън, съпругата на Арчибалд, която седеше в салона със старата дама и държеше в ръка пълна чаша уиски, поклати глава.

— Какво ли е станало? — попита недоволно тя. — Може би тези проклети стени най-после ще се срутят…

Роуз се изправи с усилие.

— Сънувах ли или някой наистина изкрещя?

— Само Мойра — отговори сухо Джени. — Сигурно е видяла призрак в източната кула. — Изведнъж тя вдигна ръка. — Господи, май всички полудяваме!

Роуз докуцука до вратата, вслуша се внимателно, после с такава сила удари Джени по ръката, че скъпоценното уиски се изля на пода.

— По дяволите, момиче, ти да не си оглушала! — Старицата се запъти бързо навън. — Те се връщат! Мъжете се връщат!

Чашата се изплъзна от ръката на Джени и тя надмина Роуз още на стълбището.

Александър мина през широко отворената дъбова порта със сълзи в очите. С повечето мъже беше така. Изтощени и мръсни, те все още не можеха да повярват, че най-после бяха стигнали до целта. Ахнакари беше техният дом. Мнозина паднаха на колене и се разплакаха, а гайдарят, който бе изпълнил марша на Лохиел, макар че беше останал само с едно око и куцаше, вече не можеше да изтръгне нито звук от инструмента си.

Мойра чакаше усмихната пред портата, но побледня като платно, като откри съпруга си върху една от многото носилки. Той беше гологлав и главата му се мяташе безсилно от едната страна на другата, ала когато треперещата й ръка докосна бузата му, той се успокои и задиша по-равномерно — за безкрайно облекчение на жена му.

Алекс сложи ръка на рамото й.

— Той е в безсъзнание, но иначе не е зле. Само краката му… — Той посочи безпомощно окървавените превръзки.

Мойра го огледа от глава до пети и с уплаха установи, че деверът й изглеждаше много по-зле от брат си. Дрехите му бяха изпокъсани и осеяни с кървави петна, лявата му ръка беше превързана с мръсни дрипи, пръстите й бяха посинели. Не се беше бръснал поне от седмица, а черните кръгове около очите издаваха, че почти не е спал. На всичкото отгоре тялото му се люлееше от треска.

— Трябва веднага да те отведем на топло — извика загрижено Мойра. — Всички трябва да се приберете на топло! Сега имате нужда от горещо ядене и от лекарства.

— Къде е Катрин? — попита Алекс, но Мойра вече даваше нареждания на слугите и не го чу. Той стисна ръцете на посрещачите и закрачи към къщата, макар че му се виеше свят и му се гадеше. До вратата оставаха само няколко стъпки, а там чакаше Катрин… Тя щеше да го прегърне, да го утеши и да сподели болката му от загубата на толкова много приятели. Тя беше неговият живот, тя щеше да го излекува и да го дари с нов живот… Господи, толкова се нуждаеше от нея!

Ахнакари, май 1746 година

Алекс ходеше по стаята като тигър в клетка. Три седмици! Беше лежал три седмици в проклетото легло, без да знае какво е станало с Катрин и Дейдре! Никой не знаеше каква е съдбата на малката група, която беше тръгнала към Ахнакари под командата на Струан Максорли. Той не бе повярвал на ушите си, когато Мойра му каза, че жена му не е в крепостта. Шокът едва не го уби. Обезумял от тревога, той искаше веднага да напусне дома си и да тръгне да търси жена си. В тогавашното си състояние със сигурност нямаше да стигне далече и сигурно трябваше да бъде благодарен на съдбата, че беше загубил съзнание, преди да е сторил нещо необмислено.

Той дойде на себе си едва след седмица, толкова отслабнал от треската и раните си, че минаха доста дни, преди да почне да ходи без чужда помощ. Арчибалд, който по чудо беше без нито една рана, макар че се беше сражавал в първите редици, трябваше да се грижи не само за Алекс и Доналд, но и за десетки други ранени. Мойра настани девера си в стаята до съпруга си, за да може да гледа и двамата.

Заедно с Джени и Роуз Мойра се грижеше винаги да има достатъчно топло ядене и за мъжете, които на път към къщи чукаха на портите на Ахнакари. Не само ги хранеха, ами им даваха и чисти, топли дрехи и — което беше също така важно — получаваха от Лохиел думи на благодарност и окуражаване. Въпреки поражението при Кулодън те се бяха сражавали смело и бяха защитили честта на клана. Принцът беше на сигурно място — приятели го бяха отвели в планините и щяха да го пазят добре, преди да му намерят кораб — повече не можеше да се иска от верните му шотландци.